Пиесата "твояЗАвинаги!” се разработва в продължение на две години от драматурга Мария Станкова. Текстът преживя доста метаморфози, докато достигне до настоящия си завършен вариант, като един от етапите, през които премина е издаването му под формата на новела "Мрежата” в новата книга на Мария Станкова „Скука” (ИК "Жанет 45”, гр.София 2008г., стр.145).
Основният провокатор в тази пиеса е масовото отчуждаване на хората посредством интернет заместителите на комуникация като Skype, Icq, Facebook, всякакви форуми за запознанства и chatпространства. В драматургичния текст на проекта „твояЗАвинаги!” се изследват и разработват взаимоотношенията между хора, крайно отдадени на виртуалното пространство, които изцяло са загубили връзката си с „живия” свят. Бягството от реалността се осъществява чрез създаването на алтернативна виртуална реалност. В това измислено пространство всеки от персонажите изгражда анонимен образ, с който се представя пред другите, като трагедията не е в измислянето на ‘alter ego’, а в изместването на реалното лице от фантазното.
Ти си този, който искаш да бъдеш, или този, който не би могъл да бъдеш, или спомена за мама, или... Ролите във виртуалното пространство са безкрайно много, въображението бълва човешки характери, докато персонажите изцяло загубят собственото си Аз, миналото си, живота си:
„-Здр.(здравей) Аз съм Красавицата.
-Звяра.
-Малката. Имаш ли пик (снимка)?...
Мрежата пулсираше неравномерно и отчиташе броя на новонавлезлите. Дишаше тихо. Изпъната. Без гънки. Никога боса. С усмивка. Ето, още един...”
Именно заради това изгубване измежду намислените профили персонажите нямат реални имена. Те са продукт на собственото си бягство. И ужким на игра, и само за малко, докато забравят собствените си лица, лицата на родители си, на децата си, на миналото си, на настоящето си... всичко е chat!
Сценичното решение за представяне на основната драматургична идея на проекта се състои в няколко „закотвени” в празното сценично пространство компютърни стола, в които живеят персонажите. Костюмите им са слепнали със столовете от дългото стоене в тях и създават илюзията за срастване на пластмасата на стола и човешката плът. Пред и зад персонажите, пространството е отделено от „водна мъгла”, върху която се прожектират сцени от илюзорния свят, който обитават - виртуалните им лица, виртуалните им мечти, виртуалните им желания. Целта на тази иновативна технология е да се създаде усещане за триизмерна визия, която ще помогне за максимално достоверно изграждане на виртуалната реалност. Единственото истинско, материално нещо на сцената е купчина обувки по пода, която символизира отказването от земния живот. Персонажите са кацнали в нищото, между земята и небето, и нито един от тях не иска да си спомни, че съществува там долу, в реалния свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар