PR на "твояЗАвинаги!" - Радост Пенева, email: radost.peneva@gmail.com, телефон: 0878215955

понеделник, 17 май 2010 г.

19 май - представление

На 19 май от 19.00 ще има представление на "твояЗАвинаги" в салон "Янко Сакъзов" на Столичен Куклен Театър. Заповядайте! Ще има дъвки и балони! Шегувам се :))) За дъвките и балоните, не за представлението. Очакваме ви!

понеделник, 10 май 2010 г.

11 май

На 11 май (утре) от 19.00 часа в камерна зала на Младежки театър ще се играе "твояЗАвинаги". Заповядайте!

петък, 30 април 2010 г.

премиерата

Ами... Ето. Това е краят на репетиционния процес на "твояЗАвинаги". Нито се радвам. Нито тъгувам. Нищо не чувствам. Нищо.

сряда, 28 април 2010 г.

2 дена до премиерата

На 29 април в 14 часа ще проведем кратка онлайн репетиция, след която ще можете да поговорите с екипа на "твояЗАвинаги". Репетицията ще се състои в пространството на www.dnes.bg. Цялото събитие няма да е по-дълго от 40 минути. Ще ви чакаме в мрежата. До скоро!

събота, 24 април 2010 г.

6 дни до премиерата

Сега се прибрах от монтаж. Има още доста, но ще се справим. Започнахме да вкарваме музиката в спектакъла... Ицо е написал прекрасна музика! Сцените започват да олекват. Спектакълът започва да диша. Това много ми харесва. Още малко, още малко, още малко остава.

петък, 23 април 2010 г.

7 дни до премиерата

Преди малко приключихме с монтажа на първия клип. Дано да няма проблеми с видимостта. Днес за първи път завъртяхме спектакъла.Имаме още много работа, но на мен много ми хареса това, което видях, макар че е все още сурово. Тези дни ще са дълги. Надявам се утре да знам датата на онлайн репетицията. А сега отивам да спя.

четвъртък, 22 април 2010 г.

8 дни до премиерата

Извинявам се за отсъствието. Тези дни снимахме. Вечер се прибирам след два и единственото, което мога да направя е да си легна да спя. Обещавам днес Мария Станкова да пише. Днес ще завъртим цялото и тя ще гледа. Със сигурност ще има какво да каже. Аз пък след репетицията ще отида на монтаж и ще монтираме до късно.

вторник, 20 април 2010 г.

11 дни до премиерата

Сега приключихме с подготовката за снимките. Утре или по-скоро днес ще снимаме и веднага ще пробваме снимките на водната стена. Дано ни стигне времето. Подготвила съм изненади за актьорите :)))

неделя, 18 април 2010 г.

12 дни до премиерата

Остават няколко сцени и можем да завъртим грубо спектакъла. Вторник ще снимаме и ще се опитаме да сглобим всичко направено досега. Започваме и осветление. Имаме и някои готови музикални теми. Декорът би трябвало да е готов във вторник. Костюмите са още в етап на търсене. Друго не знам какво да пиша. Скоро ще обявим и датата на онлайн репетицията.

събота, 17 април 2010 г.

13 дни до премиерата

Днес направихме сцената между Ленчето, Звяра и Красавицата. Вързахме я със следващите сцени. Става.

четвъртък, 15 април 2010 г.

15 дни до премиерата

И днес нямахме репетиция. Спокойствието ми си отиде...

вторник, 13 април 2010 г.

17 дни до премиерата

За първи път, откакто се занимавам с тая професия, 17 дни преди премиерата се чувствам спокойна. Не знам на какво се дължи това, на умората от четиримесечното репетиране или на това, че виждам пътя, по който вървим. Ще разбера след 17 дена, а може и по-късно, защото понякога спектакълът се ражда на петото или десетото представление. Но както казва Красавицата: "Виждам те, виждам, всеки твой ден виждам..."

понеделник, 12 април 2010 г.

18 дни до премиерата

Приключихме с писането на текстове. Край на борбата с думите. Сега останаха няколко сцени да се направят със сценично действие и можем грубо да завъртим цялото, за да добием представа какво се случва и какво не. Имам чувството, че поредната битка е спечелена. Сега обаче ни чака още много работа по образите, детайлите, обогатяване на действието, заснемането, обработването и навлизането на мултимедията, музиката и разбира се осветлението... Много работа, но във във възможни срокове. Предстоящите два дена няма да имаме репетиции, защото актьорите са заети, но пък с Мария Станкова ще продължим детайлната обработка на драматургията. Иска ми сe след "несрещата" на Красавицата и Звяра на гарата сцените да потекат като лавина, надолу, надолу, надолу, с бясна скорост... Да не могат да се спрат, да не могат да се преосмислят, да не могат да дишат! Ще сведем до минимум коментарите във втората част, за да не затлачват действието. Само най-необходимото! Преди гарата ритъмът е друг - лек, небрежен, разтеглив, после обаче идва следствието от безотговорното бездействие. Така си мисля и се надявам да се получи като усещане.

неделя, 11 април 2010 г.

19 дни до премиерата

Две сцени са готови. Утре сутринта, преди репетиция се надявам да нахвърляме и другите две. Казвам нахвърляме, защото винаги, когато качим текста на сцената нещо се променя. И в текста, и в действието. Утре ще разберем.

събота, 10 април 2010 г.

20 дни до премиерата

Днес нямахме репетиция. Само с Мая Бежанска пофантазирахме върху действието и линията на Малката. Мариета започна да прави костюмите. Вече имаме два :) Остават още доста. Важното е, че знаем какви искаме да бъдат. Утре с Мария Станкова ще пренапишем две сцени и ще прегледаме цялата драматургия.

петък, 9 април 2010 г.

21 дни до премиерата

Почти не останаха сцени без текст. Почти не останаха сцени без проби. Почти не остана време. Почти не остана...

четвъртък, 8 април 2010 г.

22 дни до премиерата

Днес правихме проби с мултимедията и водната стена. Интересно беше. Много. Работихме и някои от монолозите. Колкото повече спектакълът се уплътнява, толкова по-пестелива съм с думите. Сякаш да не го урочасам. Ще се опитам да се преодолея, но наистина в момента, в който застана пред бялото квадратче на публикацията в блога мисълта ми изчезва. Пазя го сигурно.

сряда, 7 април 2010 г.

23 дни до премиерата

Премиерата на "твояЗАвинаги" ще е на 30 април в салона "Янко Сакъзов" на Столичен Куклен Театър. Няма да има промяна, дори да искаме, защото билетите вече се продават на касата на театъра. Чувствам се притисната. Днес работихме сцените на Малката и монолозите на някои от героите. Някои неща се получиха, другите останаха в процес на търсене. Езикът на това представление се получи доста странен. Както казва Мая: "Сякаш всичко и всички се движат по ръба." На мен това много ми харесва.

понеделник, 5 април 2010 г.

xxx дни до премиерата

Тия дни репетирахме, но не писах, защото се променяха доста датите за премиерата. Утре ще знаем категорично кога ще финализираме пред публика "твояЗАвинаги". Със сигурност няма да е по-късно от 30 април.
А колкото до репетициите, които проведохме по празниците, мисля, че свършихме добра работа. Утре ще завъртим грубо всичко, което сме построили дотук. Изпитвам страх от първи въртения. Страх ме е, въпреки че не е цялото, въпреки че няма да има мултимедия, въпреки че няма да има музика, че нещата са все още на конструкция, тоест тепърва ще се запълват с живот, въпреки, въпреки, че знам, че това, което ще видя не е това, което ще се получи, страх ме е... Утре ще пиша как е минало, какви грешки сме открили и с какво сме продължили. Освен това ще пиша и датата на премиерата. До утре.

петък, 2 април 2010 г.

четвъртък, 1 април 2010 г.

15 дни до премиерата

Малката отново е намерена. Кой ли ще загубим сега?

вторник, 30 март 2010 г.

16 дни до премиерата

Днес направихме прекрасна афганистанска сцена. Опитахме сцената на гарата. Гара се оказа, че нямаме. Чакалня - също. Затова пък най-важната ни сцена е на гарата. Сценографията също е подчинена на тази гара. Обаче гара няма. Някъде нещо не е вярно. С Малката се получи срив. И там образът се пропука. С Мария пренаписахме едната сцена. Добавихме също бита на Малката, който липсваше, и в романа, и в пиесата. Сега мисля, че е много по-добре и по-ясно какво се случва с тази жена и защо се вкопчва в мрежата. Утре ще видим.

понеделник, 29 март 2010 г.

17 дни до премиерата

Днес работихме сцената на Звяра и Ленчето. Афганистан се оказа сериозна тема. Дали да не минем на военна тематика?

неделя, 28 март 2010 г.

16 дни до премиерата

Днес нямахме репетиция. Вчера работихме върху сцената на гарата, където Красавицата и Звяра "не се срещат". Това е единствената реална сцена в пиесата. Ключова сцена. Както казва професор Дюлгеров: "епизод - майка". Върху този епизод се гради цялото представление, цялата пиеса, идеята. Трябва много да внимаваме, за да не сбъркаме. Ако тая сцена не се изгради правилно, спектакълът ще куца. Мария Станкова има една реплика от сценария си за филма "Маймуни през зимата", която ми е любима: "Може да съм инвалид, ама чувам!" Не знам защо, но почти всеки ден, откакто почнах репетиции си я повтарям. Дали пък тази реплика не е моя? Хахахах... Лека вечер!

петък, 26 март 2010 г.

18 дни до премиерата

Тихо е сега. И топло. Уютно. Скоро ще има буря.

четвъртък, 25 март 2010 г.

19 дни до премиерата

Вяра Коларова написа:
"... Имало едно време една Малка... Тя била толкова малка, че можела да организира бита си в една чашка от лале, тя била от малкото времена и истории, които не се побирали в себе си. Малката искала нов живот и нова история, но не вярвала, че може да се случи... Искате ли да продължите историята?"

вторник, 23 март 2010 г.

21 дни до премиерата

Спектакълът започна да се оформя. Вълнуващо е да се наблюдава отстрани. Защото той произлиза от нас, но си има свой живот, свое лице, свой характер и единственото, което ни тревожи е да не го нараним, да не извършим насилие над него, да не спрем дишането му в желанието си да му помогнем. Накачулили сме се шест баби и го чакаме да се появи. Какъв ще бъде не зная, но го обичам с цялата си душа.

понеделник, 22 март 2010 г.

22 дни до премиерата

Вчера и днес почивахме. Утре продължаваме със Звяра, Малката и Красавицата.

събота, 20 март 2010 г.

24 дни до премиерата

Днес репетирахме само с Мърфи, защото другите актьори имаха представления. Разработихме втората сцена на Жената с остриганата коса. За мен тази героиня е като глътка свеж въздух. Утре с Мария ще довършим още няколко сцени.

петък, 19 март 2010 г.

25 дни до премиерата

Репетицията беше кратка. Работихме финалната сцена на Красавицата. Вторник започваме снимки. Няма как да стане без мултимедия. Това е. Кратка репетиция - кратки мисли.

26 дни до премиерата

Днес се оказа, че Ленчето се казва Иванка. Това било зърното на образа й. Пък аз си мислех, че Ленчето не лъжела... Това беше шега! Направихме сцената на Ленчето и Звяра. Видяхме ги токлова близки един до друг и толкова отдалечени... Зачена се една невъзможна любов. Невъзможна, защото такъв е изборът на героите. Мисля, че ще се получи.

P.S. Между другото на Ленчето имейла е иванкамаймункахипопотамточкаком!

сряда, 17 март 2010 г.

27 дни до премиерата

Носталгия по безвъзвратно отминалото минало! Сантимент докрай!Оказа се, че интернет - съвременната комуникация, може да ти достави дори това, което си забравил, но смътно помниш - себе си...

вторник, 16 март 2010 г.

28 дни до премиерата

Днес нямахме репетиция. Днес беше ден за размисъл. Прегледах всичко, през което сме минали и осъзнах, че тези хора са свършени. Нещо им се е случило в детството, в младостта, в миналото, когато са били все още хора и това ги е пречупило. Превърнало ги е в живи мъртъвци. Физически тела, които са загубили душите си. Стана ми мъчно. Това нещо, което се е случило е минало, но това минало е изяло настоящето. Не настоящето, живота! Бъдещето не съществува.
Затова реших, че трябва да се изградят сцени на преминаване в миналото. Не трябва, романът го изисква, спектакълът го иска, историята, която разказваме…
Не е случайно, че в първия вариант на драматургията Мария връща героите назад, много назад, непоносимо назад, там, където „Телата на всички герои са свити в ембрионална поза. По една пъпна връв излиза от тях и ги свързва с розов храст – увяхнал, изсъхнал, мъртъв.” Ами това е, но искам да го разбием по събития. Да не е целенасочено, а да се стигне до завръщането. Просто, леко, като в живота…Утре ще опитаме.

понеделник, 15 март 2010 г.

29 дни до премиерата

Румен Гаванозов каза:
"Отначало едва доловима диря, крехка, почти невидима, много често стои някъде наоколо, не ти вади очите, не ръкомаха, но те вълнува… По-после вече можеш открито да си я блокираш, но не е на фокус. Постепенно стесняваш кръга (голямо ухажване, но странно, не е досадно) без резки движения… доста време мина, вече сте си близки, тя стана пътечка… странно, не бързаш (откъде това търпение)… и накрая, когато можеш да я сграбчиш, ти просто се отпускаш и тя те поема."

неделя, 14 март 2010 г.

30 дни до премиерата

Вчера и днес нямахме репетиции. Затова не писах. Днес върнах авторовия коментар в драматургията, тъй като разбрах, че усещането за мрежата няма как да излезе без него. Актьорите са самата мрежа и участниците в нея. Нещо като да си, и хищникът, и жертвата едновременно.

петък, 12 март 2010 г.

32 дни премиерата

Никак не ми се пише.
Никак не ми се споделя.
Никак не ми се говори за проблемите или непроблемите в представлението.
Абсолютното празно съзнание.

33 дни до премиерата

Вярвам, че в една пиеса героите не са просто измислени образи. Те са заспали демони, които събуждаме, за да заживеят на сцената, хранейки се с нашите емоции, спомени, сънища, копнежи. Тези демони обсебват съзнанието ми и става все по-трудно да се предпазя от тях. Те беснеят, страдат, искат съчувствие, молят за помощ, тъгуват, изискват, желаят, а аз съм безсилна да им помогна. Като в стъклен буркан сме затворени заедно. Капакът затворих сама.
Вярвам и в друго, че когато започнеш да репетираш един спектакъл, събитията и емоциите в него те връхлитат в реалния живот. Сами го предизвикваме, подсъзнателно, явно, за да се потопим изцяло в света, който сътворяваме. И това е една от най-големите магии на правенето на театър. Този път спектакълът се занимава с толкова ужасяващо и пусто битие, с толкова отчаяни герои, че това преплитане на реалности започва да се превръща в кошмар. Героите атакуват съзнанието ми, сънищата ми, ума ми. Вече сме се слели. Ходя по улиците и срещам прототипите им, говоря с хора и ги виждам как надничат зад гърбовете им. Просто са навсякъде. Сигурна съм, че ще се отделят от мен в деня на първия спектакъл.
Днес изнудвах Мария да отстъпи сутрешното си ритуално какао на главната героиня. Отказа ми категорично. Никаква авторова фантазия.

сряда, 10 март 2010 г.

34 дни до премиерата

Мисля, че най-после намерихме езика на представлението. Сигурно досаждам с тази тема, но проблемът е, че ако не намериш езика, на който да говориш, няма как да проговориш.Това означава, че не можеш да построиш, нито една сцена, не можеш да кажеш, нито една дума. За да излезе самотата на хората, обитаващи виртуалното пространство трябва да се намери ход, който да отключи, хем застоя им в реалността, хем интензивното и „пълноценно” емоционално общуване в нета. Защото мен ме интересува какво се случва с тези хора? Защо са стигнали дотук? Какво очакват да им се случи? А очакват ли нещо? Или просто убиват времето, реалността, себе си? На някои от тези въпроси вече мога да отговоря.

понеделник, 8 март 2010 г.

36 дни до премиерата

Всяка дума в представлението трябва да намери своето място. С това се занимавам тези дни. Разбира се с помощта на Мария Станкова. Дума по дума, изречение по изречение, бавно, много бавно спектакълът започва да придобива плът.

неделя, 7 март 2010 г.

събота, 6 март 2010 г.

38 дни до премиерата

В момента липсва самоиронията в героите. Прекалено мрачни са, прекалено на сериозно се приемат. А не бива. Спомням си, още в началото, когато работихме с Мария по романа, говорихме за това, че героите влизат в интернет, за да търсят емоция. Те се захранват с измислени драми, защото в реалния им живот няма такива. Реалният им живот е лишен от чувства. Това е подобно на хората, които гледат сериали, с тази разлика, че в интернет героят си ти. Идентификация със собствената си измислица.

петък, 5 март 2010 г.

39 дни до премиерата

Мария Станкова каза: Ако трябва да съм честна, не ми се пише. Не е защото няма какво да кажа, а просто си мисля, че човек трябва понякога да замълчи, да потъне в тъмната си страна, да стигне до камък, да поседне и да се огледа. Емоциите понякога са узрели като жито, друг път - прегорели, доста често са буренясали, но винаги можеш да ги различиш. На този етап на мен лично са ми нужни емоции. Установих, че понеже аз нямам личен живот и героите си лишавам от него. Така съм ги оплела в самота! Не им давам въздух да си поемат. И кой може да понесе такива количества отчуждение!? И литературен герой да е, пак ще му се прииска да се обеси. И в целия мрак Румен направи нещо толкова просто, че чак гениално. Героят му превъртя и започна да си играе "на войници". От всяка ситуация има изход - откачаш и излизаш. А после ходихме на театър. Гледахме Вяра в "Старицата от Калкута". После пихме по една ракия. Вяра два пъти подчерта, че не ми е приятелка. Въпреки подчертаването не успях да я почувствам враг. Бях си седнала на камъка и си мислех: на какво да играя, за да изляза от гадната си житейска ситуация. Реших да превъртя и да замина... Винаги има изход. Важно е да седнеш на удобен камък. Между другото, столовете в театър 199 не са удобни. В събота и неделя няма да пиша дори и пистолет да ми опрат в главата. Искам да гледам полюляващи се емоции и да ми е тихо. Топло. Да мирише на земя. Да се почувствам прегърната и спокойна.

четвъртък, 4 март 2010 г.

40 дни до премиерата

Днес пише Мария Станкова:

Днес някак беше опустошително. Хиляди неща се скупчиха в главата ми. Загризаха ме едни съмнения. И изведнъж Веси каза нещо, което ме успокои от една страна, но от друга ме изплаши: Защо се вкисваш? - мe пита - Ние никога не сме правили заедно трите лека пиеса. Винаги е било трудно. Просто тази беше най-трудната до този момент.

сряда, 3 март 2010 г.

41 дни до премиерата

Мисля, че за да разкажем историята за липсата на реално общуване в интернет пространството трябва да видим какво се случва, докато тези хора „общуват” активно. Тоест ако развием битуването, нищоправенето на тези персонажи, а в същото време те говорят за любов, поезия, събират се, разделят се, заминават нанякъде, живеят интензивно, но само на думи… ще се получи усещането за абсолютна загубеност, което е и нашата задача.

понеделник, 1 март 2010 г.

43 дни до премиерата

Утре ще опитаме различни варианти за начало на спектакъла. Предишната репетиция направихме един вариант, но не съм сигурна, че е това. Така че… утре ще ви разкажа какво се е получило.

44 дни до премиерата

Струва ми се, че тези леки скокове в спектакъла между измисления Аз и Аз категорично минават границата на нормалното. Това доста ме стресна. Ами ако бъркаме? Ами, ако това е неясно и прекалено сложно за възприемане? Ами ако не е вярно? Ако вместо да пресъздам атмосферата в романа превърна цялата тази история в неясно бълнуване? Толкова много страхове и въпроси се разбушуваха в мен, че веднага се обадих на Мария Станкова. Тя беше категорична, че това е решението, че по друг начин не можем да го направим. Хареса й. За нея това непрекъснато преминаване от представата за себе си в себе си не е объркващо, а напротив – изяснява проблемът на героите - да се загубиш в себе си. Защото интернет не е нищо повече от илюзорен свят, който сам си изграждаш. Съмненията ме подлудяват. Бях забравила колко много въпроси има без отговор. Изкореняваш въпроса и на негово място изникват двадесет. Като ламята, на която щом съсечеш едната глава на мига порастват две.
С Христо Намлиев днес работихме върху музиката. Основната мелодия в представлението той нарича „темата на трансформацията”. Тоест музикалната среда трябва да преминава от нормалният ритъм на живота в сладникаво сантиментална носталгична тъга. Като лепкаво блато, в което бавно потъваме. Все едно не говорим за хора, а за някакви насекоми.

събота, 27 февруари 2010 г.

45 дни до премиерата

Отново се занимаваме с правилата в спектакъла. Най-важното е, че разбрах, че не ме вълнува въобще технологията на интернета, а какво се случва с хората, защо бягат там, какво намират? И когато си зададох тези въпроси осъзнах, че във всеки от героите битуват две личности, които се преплитат абсолютно шизофренно. Тоест процесът, който проследяваме е как виртуалната личност изяжда реалната. Не говоря само за чисто измислен образ, говоря за паралелния живот, който създава виртуалното пространство и за другата личност в теб, която се е родила там. Именно тази друга личност настоятелно изисква все повече живот. И всеки от героите му отстъпва времето си, докато изцяло не се предаде. Докато не се откаже от живота. И тогава излизането от нета става невъзможно! И тогава героят не знае кога е себе си и кой е себе си, този там или този тук. И кое е тук, и кое там? Същото се случва и с пространството. Петима души съществуват на едно място, което могат да променят, както си пожелаят. Пространството е чакалня, после става плаж, после къща и времето може да е нощ, и времето може да е ден, и нито времето съществува, нито пространството, нито човекът. Големи бели петна в животите. Умението да изтриеш себе си. Това ме занимава.

петък, 26 февруари 2010 г.

46 дни до премиерата

Днес пише Вяра Коларова:
"... Ще вляза в Мрежата. Защо пък да не влизам? Какво да правя там? Е, как какво? Общувай, бе! Как? Не разбирам! И въобще, кой го е грижа??? Кому е нужно всичко това? Защо съм самотна? Защо не разбирам толкова много неща? Защо е целият този зор? Нали има и други начини? Защо? Защо си измисляме хора, триподе, цели светове? Защо не се задоволяваме с това, което имаме? Защо винаги търсим нещо друго, нещо ново, нещо непознато и измислено, защо? Питам ли се само аз или има и други живи същества, които се питат... и изобщо аз жива ли съм или само си мисля, че мърдам, че живея? Кой ще ми каже? Може би просто всичко е в мен или... Кое е редно и кое не? Дали любовта ще спаси света? А после? И има ли после въобще? Просто спи, сънувай, дишай, усещай, бъди... Как се случва всичко това? Кой ще ми каже? Кой ще ме води по пътя или аз сама трябва да вървя по него?"

сряда, 24 февруари 2010 г.

48 дни до премиерата

Немогададишамотвременавременемогадаправятеатъротвременавременемоганеговладеятоваизкуствоилиумениетрудносткоятоставанепреодолиманевъзможноболезненабсурднемоганеразбирамвсекидененачаловсекиденотначалокатомагиякатоненуженникомусън!

вторник, 23 февруари 2010 г.

49 дни до премиерата

Днес построихме декора. Опънахме водната стена. Заваля мъгла. Мъглата погълна всичко.

неделя, 21 февруари 2010 г.

51 дена до премиерата

Добро утро, добър ден и добър вечер! Отдавна не съм писала, но просто не знаех какво да пиша. Всеки ден нещата се променяха, но сега всичко е решено. Ще репетираме в салона на Столичен Куклен Театър на булевард „Янко Сакъзов”. Намира се в парка „Стоян Заимов”. Вторник отново започваме репетиции. Отложих премиерата за 13 април, защото много време загубихме в административни проблеми. Винаги са ми били изключително неприятни! Но всичко е наред вече. Освен блога, в който ще продължа да описвам какво се случва на репетициите, в началото на април ще проведем онлайн репетиция, на която ще можете да видите етап от представлението и после да си „початите” с актьорите. Засега толкова! Успехи на нас, на вас и на всички около нас и вас! )))

събота, 13 февруари 2010 г.

xxx дена до премиерата

Все още не знам датата на премиерата. Утре със сигурност ще разбера. Тогава ще пиша.

петък, 12 февруари 2010 г.

xxx дена до премиерата

Вторник продължаваме репетиции на "твояЗАвинаги!" в Столичен куклен театър. И тъй като загубихме доста време в очакване на сцена ще отложим с няколко седмици финала. Утре подробно ще пиша кога ще е премиерата, кога ще бъде онлайн репетицията, в кой сайт можете да я гледате и да поговорите с актьорите.
Лека вечер от мен. :)

понеделник, 8 февруари 2010 г.

25 дни до премиерата

За съжаление все още нямаме сцена. В момента преговаряме. Има шансове понеделник да подновим репетициите. Ще пиша петък къде ще продължим. Друго нямам какво да кажа.
До петък вечер, когато надявам се, ще напиша нещо хубаво и конкретно.

неделя, 7 февруари 2010 г.

петък, 5 февруари 2010 г.

28 дни до премиерата

Ето и част от текста на Красавицата:
„Когато минеш петдесетте и вече някак ти е неудобно да споменаваш, че все още ти се иска секс... Не! Това са глупости! Истината! Иска ти се секс, но не можеш да си вдигнеш краката, защото те са болни от артрит, остеопороза, коксартроза, гонартроза... Краката боледуват отделно. Просто ги търпиш, защото сте живели заедно много години и некрасиво е да ги зарежеш в труден момент... Душата е важна... Но пък не искаш да си сам.
Влизаш в мрежата.
Вятърът развява косата ти – дълга и гъста, вълниста, с червени отблясъци, лъскава...
Краката ти, с тънки глезени и нежна кожа. Талия – тънка, почти безплътно тяло... или все пак... Не толкова крайно. Не трябва. Близо до истината. Тънки, дълги пръсти изписват юзер неим-а.
Красавица!
Ти си истинска красавица!
Сега кажи на всички, че искаш секс. Кажи, че не искаш да си сама. Кажи, че си сантиментална глупачка... Сладникава, одъртяла, недоклатена, жадуваща за внимание... Но не можеш да си го купиш! Не можеш! Не можеш! Красавице!”

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

29 дни до премиерата

Спираме репетиции за няколко дена. Румен и Мая имат премиера на 16-ти и работят целодневно. Понеделник ще продължим със сценография и водна система. И понеже ми е тъжно и глупаво, ще ви дам монолога на Звяра. Любимият ми!
„Хората си приличат. Толкова много, че ако не заговорят, не можеш да ги различиш. Когато говорят – също не можеш да ги различиш... Когато се гледат – те самите не се различават.
Когато сутрин станеш и усетиш, че главата ти остава на възглавницата, значи е време да спреш пиенето. Една зверска болка полазва по врата към темето, очите се пълнят с кръв... Ръцете изпускат вещите. И ставаш звяр. Така се мразиш. Зверски. И няма на кого да си го изкараш... Защото си сам. Тогава посягаш, стискаш бутилката за гърлото и изливаш жизнените и сокове до последната капка в чаша. Внимаваш да не я изпуснат ръцете. Вдигаш нагоре. Здраво хващаш с устни и отпиваш.
Топло. Съвестта заспива. Няма въпроси. Не ти пука за смисъла на живота. Харесваш. Целият свят е пълен с прекрасни жени. При теб няма нито една. Тогава влизаш в мрежата...
Топло. Уютно и тихо.
Можеш да си всичко. Но ти си звяр. С родословно дърво! С чест и достойнство! Авторитет! Собствен бизнес... добър... Звяр в живота! Можеш да бъдеш. Отива ти. Различен звяр, не като останалите. Смел, твърд, мъжествен, потентен... много потентен... направо ебач! С колко жени си бил? Безброй. Колко пъти... Безброй пъти, безброй ощастливени жени, безброй завоевания, само с поглед. Без усилия... водка и бира...
Влизаш в мрежата като Звяр.
И те са твои.
Всички нещастни жени на земята са твои.”

сряда, 3 февруари 2010 г.

30 дни до премиерата

Театърът трябва да надскача бита. Но, за да го надскочи първо трябва да го опознае. До най-малката подробност. Каква е къщата на Красавицата? Колко е голяма? Какви са й мебелите? Кое е любимото й място? Как се храни? Колко пъти на ден яде? Обира ли си трохите от покривката? А всъщност върху покривка ли се храни? Или се храни на поднос? Метален? Ръждясал на места? Захабен като колената й? Обича ли люто? А кисело? Прекалява ли с мазните храни?… И когато разбереш отговорите на повечето въпроси битът може да се превърне в поезия. Може да се стилизира като се извади най-важното и се концентрира, като се уголеми до невъзможност. С това се занимавахме на днешната репетиция. Търсихме всяка подробност в бита на героите. След това увеличихме най-съществената, според персонажите, част от битието им и го представихме на сцената като под лупа. Огромно парченце бит. По този начин ще успеем да премахнем нуждата от конкретен декор. Едноплановостта отпада. Навлизаме в друга територия. Тази територия ме вълнува. Засега там е още много тъмно и героите приличат на сенки. Ще успеем ли да намерим ключа към разгадаването им? Да ги направим по-реални от реалността. Да! Сигурна съм. С тези актьори няма как да се изгубим!

31 дни до премиерата

Вчера опитвахме различни варианти на интернет общуване. Как човек се измисля, как го измислят, как се взаимоизмисля с другите… Лъжата и полуистината. Първа ситуация - кастинг, в който кандидатстваш, за да играеш себе си. Втора ситуация – борба с представата на другите за теб. Трета - „Не знам кой съм, но ти знаеш!”… Мисля, че загубата на идентичността произлиза от нежеланието да се приемеш.

понеделник, 1 февруари 2010 г.

32 дни до премиерата

Днес купихме водната система. Чудо – юдо! Беше много забавно, защото продавачката не знаеше как да сглоби системата, извика по-високопоставен продавач, който знаеше как да я сглоби, но не беше сигурен дали ще проработи, обадиха се на вносителя, той предполагаше, че би проработила в нашите условия, но не беше сигурен, за сметка на това пък ни препоръча много добър гаранционен сервиз, в който ще ни оправят помпата, ако се счупи! Прекарахме си чудесно с Мариета няколко часа в компанията на винтили, тетки и фитинги, докато ни сглобят системата. Все още не знаем дали ще проработи, но пък си я имаме! В момента Мариета сглобява дюзите, това ще отнеме няколко часа, така че днес няма да разбера дали ще гръмне помпата или ще заработи системата. Стискам палци и мълча.

неделя, 31 януари 2010 г.

33 дни до премиерата

Днес се видях с художничката, която ще ни прави дизайна на рекламните материали. Казва се Ева. Идеята й за визията на плаката и флаерите е страхотна. Няма да издам каква е, тъй като много скоро ще я видите. Е, скоро, скоро, след две седмици най-скоро, хи-хи-хи…
С Христо Намлиев обсъдихме музикалната концепция на спектакъла. Не мога да я разкажа, но мисля, че ако трябва да се опише с една дума, то думата е носталгия. Носталгия по-нещо невъзвратимо, недокоснато, загубено. Дали това е отминала любов или пропилени години… зависи от слушателя. Ами… днес нищо друго не успях да свърша, затова спирам да пиша. Все пак днес беше неделя. Не, че се оправдавам, но исках да си поема глътка въздух. Да погледам филми, да почета книги. Направих го. От утре пак започвам с чист и освежен мозък. Хах, дано последното твърдение е вярно. Лека нощ!
P.S. Тази седмица ще си получим сценографията. Топла, топла, чак пари…)))))

събота, 30 януари 2010 г.

петък, 29 януари 2010 г.

35 дни до премиерата

Тия дни мисля за жестокостта на хората. За онази детинска жестокост, която се поражда у човек, когато види срещу себе си по-слаб, по-уязвим индивид. Дали това е някакъв животински инстинкт или е задоволяване на егото? Да демонстрираш сила чрез унижението на друг човек, да си докажеш, че все още можеш да мачкаш, да удряш, да плюеш… да си Звяр! Всичко това говори по-скоро за Его, отколкото за инстинкт за оцеляване. В тая страна на почит е негативизмът. Уважава се не това, което си успял да направиш, а това което си успял да разрушиш. А може би това се дължи на славянската ни натура . Нали Достоевски твърди, че славянската душа е такава, че колкото повече приближава бляна си, толкова повече в нея се заражда озлоблението и тъкмо човек да постигне мечтата си, душата му изведнъж, напук, я разрушава, от раз! Защо? Не знам. Та си мислех, ако открито сме толкова жестоки, трябва ли да дамгосаме Звяра, Красавицата, Малката? Трябва ли да ги намразим, заради слабостта им, заради безсилието им, заради невъзможността да се справят с реалния си живот? И ако ги намразим, какво ще спечелим? Убедена съм, във всеки от нас има по един скрит Звяр, една скрита Красавица, скрита от света Малката… И ако в пиесата авторът не им е дал шанс да се справят, нека ние да им помогнем да се смирят със себе си, да се приемат такива, каквито са… Това исках да ви кажа. Казах го.

четвъртък, 28 януари 2010 г.

36 дни до премиерата

Днес в блога пише Вяра Коларова:

„Като малка имах мече,
мече с шарено елече,
ала кой го пита мече,
що е с шарено елече… или
Всеки ме заглежда днес
любопитно, с интерес,
де съм тръгнала сега
със чадърче във ръка.
Ами ако изведнъж
плисне над гората дъжд?!?
Вярно, Гъбка съм, нали,
но дъждът и мен вали!...
… и какво от това? Кой го е грижа? Елече ли?!? Чадърче ли?!? Кому е нужно? Как кому??? На играчите! За играчите са важни тези неща. За тези, които играят! А аз не искам да играя вече! Не искам да съм играч! Не искам да продължавам да „си измислям” и да „се измислям”. Не искам да рисувам картини и светове, които живеят до следващата вълна. До следващата вода, която ще ги размие и изчисти… Искам сега, когато вълната е изчистила всичко, да открия картинката, тази първата, истинската, която ще ме върне при мен, ще ме върне там, където непрекъснато отлагам да стигна…

P. S.
- Ам/ъм чи къ?
- ‘ъм чи ко!!!”

сряда, 27 януари 2010 г.

вторник, 26 януари 2010 г.

38 дни до премиерата

Гледали ли сте „Балът” на Еторе Скола? Ако не сте, непременно го гледайте! В този филм всичко се изразява чрез пластиката на персонажите. Цялото действие се развива в една бална зала. Текст няма. Знам, че звучи скучно, но е невероятен филм! Спектакълът „Твоя завинаги” е много близо до него. Не по гениалност, а като изразни средства. Днес открихме, убедена съм, езикът на представлението. Мисля бях писала, че това е най-важното, защото за да проговориш първо трябва да узнаеш на какъв език искаш да говориш. Е, ние не сме го научили, но разбрахме кой е и всичко започна да се подрежда. Идеята + текста + сценографията + актьорската игра + хореографията + визуалните ефекти + оскъдния реквизит + музиката = твояЗАвинаги!
Всичко тръгна от пробите, разбира се. Актьорите опитаха различни варианти на една и съща сцена. И все не ставаше, и все нещо не достигаше, и все клонеше към клоунада, в което няма лошо, но това категорично не е нашият език. Тоест във всеки език има прекрасни неща, но важното е от кой се нуждае конкретният материал. В една от пробите на монолога на Звяра се роди малък етюд, в който той стои в един стриптийз бар и си пие пиенето. Момичетата му подаваха питиета и му подаваха запалени цигари. Вкопчихме се в това действие, защото то е изключително вярно за мечтите на Звяра. Направихме конвейер. Една му подава пиенето, той го изсушава, поема цигарата, която друга вече му е запалила, изсмуква я, поема питието – изсушава, взима цигарата – изсмуква я, питие, цигара, питие, цигара… питицгара! Дотам! Това беше етюдът, който отключи спектакъла. Не знам как да го обясня, но след това буквално започнахме да бълваме следващите ситуации. И понеже знаехме посоката, идеите и действията се раждаха сами, без насилие. Разбира се тепърва ще ги изработваме, доизмисляме, подреждаме и т.н. Но най-важното е, че си имаме език, на който да проговорим.

понеделник, 25 януари 2010 г.

39 дни до премиерата

Днес нямаше репетиция. Утре обаче ще има. Ще четем и ще поставим началото на спектакъла. Кое начало обаче, не зная, защото съм намислила няколко варианта. Не мога да си избера един, затова ще ги пробваме всичките. Сцената си има нейни правила. Не мога да предвидя какво ще се получи. Утре ще пиша с подробности какво е станало.
Почти целият ми ден отиде в опити да подсигурим бъдещето на спектакъла, а това е трудна работа. Особено в тази икономическа и политическа ситуация. Дори е смешно. Дори е много смешно, ако погледнеш отстрани. Аз днес успях да го направя и доста се посмях. За да създадеш независим театрален проект в тая държава, или трябва да си луд, или трябва да си луд. Е, избор няма, така че продължаваме напред. )))))))) Лека нощ и до утре!

неделя, 24 януари 2010 г.

40 дни до премиерата

Снощи сънувах, че подреждам конструкцията на спектакъла. Думи, които се редяха в една нишка и трябваше да образуват логични изречения. Бях започнала с нишката на Красавицата и малко преди края не ми стигнаха думите. Захвърлих Красавицата и реших да се захвана с Малката. Надявах се от нея да „хартисат” изречения, с които да допълня Красавицата. Не успях. Събудих се. Дълго мислих сутринта за тоя сън. И се сетих, че докато репетирахме на маса Мария Станкова непрекъснато ни повтаряше, че четирите жени са различни лица на една жена и тази жена е Красавицата. Тогава не я разбрах. Мислех си, че това е някаква нейна представа за пиесата, която няма никакво действено значение за нас. В края на краищата разказваме историите на четири различни жени, от четири различни града, с четири различни професии, четири различни съдби. И единственото, което ги свързва е нуждата им от Мрежата. Така си мислех. Но сега, след този сън разбрах, че не мога да навържа съдбите им без да се вглеждам в историите на другите. Нишките се тъкат паралелно (Ех, Мария, това твое „лопе де вега”!). Всяка е свързана с другите три. Не житейски, а като послание. Всяка от тях иска да бъде обичана. Без значение кой ще я обича. Без значение от къде е, какъв е, колко е висок, какво е миналото му, какви са мечтите му… Желанието е единствено, посоката – една. Да бъдеш някому завинаги! Всяка от тях го търси по свой собствен начин. Но една ще се осмели да бъде намерена. И всъщност, ако не успея да подредя търсенията им така, че да доведат до възможността една от тях да бъде обичана, то тогава не биваше да се хващам с този роман. Защото това е историята.

“- Аз съм...
- самотен
- самотна
- самотен
- самотна
- забавлявам се
- просто включвам
- седя, за да си запълня времето
- скучно е
- така говоря с някого
- просто да минава време
- не влагам чувства
- не, не те обичам
- от отегчение
- не съм ти казвал, че те обичам
- не съм те лъгал
-така е по-сигурно
-няма болести
- вече не виждам добре
- и така те харесвам
- не обичам да пия сам
- аз не пия…”
откъс от “Мрежата”, автор - Мария Станкова

събота, 23 януари 2010 г.

41 дни до премиерата

Днес малко виновно ще пиша, защото вчера се измъкнах по терлички. Чувствах се ужасно и нямах сили да пиша. И така виновно ще ви споделя, че стигнахме до затънтена улица на вчерашните репетиции. Обърках се. Не се получаваше. Ключето към целия спектакъл го нямаше. С Мая седнахме след това и започнахме да си говорим. Тя непрекъснато дърпаше към водата и обувките, сякаш те щяха да решат този толкова огромен и невъзможен проблем. Но тя настояваше. „ Във водата, мисли! Водата…” И… да! Във водата е! Ключът е воден… ))) Не е ли безумие, наистина? Когато започнахме да работим с Мариета по този проект, фантазирахме какви неща могат да се случат с тази вода. Появяваха ни се картина след картина и ние, поощрени от представите си, продължавахме напред. После дойде етапът на текста, после на кандидатстването в Столична община, после търсенето на още пари (и съответно тяхното ненамиране), после – изборът на актьори, намиране на сцена (благодаря на театър Ателие 313 за гостоприемството), после типът безплатна реклама, обиколки по магазини, репетиции на маса, промяна на текста, героите, героите, мотивацията, биографията, първи стъпки на сцена и… не става! Защо? Защото забравихме откъде тръгнахме. Забравихме защо поехме по този път. Колко било лесно да се изгубиш. И си мислех днес върху това чудо, което ни се случи. Дали не се случва така и в живота? Да поемеш нанякъде и да забравиш защо. Да кривнеш в някоя малка пътека и да се изгубиш. Завинаги.

петък, 22 януари 2010 г.

42 дни до премиерата

.............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................
.................................................................................................................................................................................................................................................................................

..........................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

четвъртък, 21 януари 2010 г.

43 дни до премиерата

Преди няколко дена анонимен потребител на моя интернет доставчик влезе в компютъра ми и изтри цялата информация, която имам. Целият ми труд от десет години насам. Всичко… Не всичко. Излъгах! Беше ми оставил папката cv, която съдържаше над 30 автобиографии и в нея не беше изтрил единствено файла veselka kuncheva – cv. Подигравка някаква. Да не забравя коя съм. Признавам, наистина ми се стори, че животът ми е изтрит. Някой влязъл в компютъра ми, селектирал живота ми и натиснал delete. Толкова просто. И аз изчезвам. Десет години назад. Така си мислех, докато ревях на брат ми, който се занимава с нови компютърни технологии. Явор (брат ми), измъквайки се от гробовната телефонна атмосфера, която наложих безапелационно успя да ми обясни, че да изтриеш файлове не е толкова лесно, защото всеки файл, независимо дали е видео, снимка или текст е просто адрес. И в харда ми тези адреси са запазени. Просто трябваше да смъкна една програма и да натисна recover deleted files и… готово! Десетте години живот, който бях изгубила безвъзвратно се върна. Нищо не се бе случило.
Мисля, че със спектакъла се случва същото. Ако имаш точните адреси, зададени от автора можеш всеки ден да натискаш delete и пак няма да го загубиш, защото той е там, на харда. Загубваш се, натискаш recover и си отново в началото.
Днес се загубихме и се намерихме.

сряда, 20 януари 2010 г.

44 дни до премиерата

В една игра винаги си има правила. Ако ги забравиш – излизаш от играта. Ако ги нарушиш – играта губи смисъла си, тъй като от игра се превръща в безсмислица. Например, ако играем на „сляпа баба” и човекът с вързаните очи гледа през кърпата, тогава той веднага ще хване другите играещи и играта ще изчезне. В театъра е същото. Всеки спектакъл има свои собствени правила. И ако тези правила не станат ясни още първите минути на зрителя, той ще си тръгне, или ако е любезен ще остане да похърква на стола, но в единия или в другия случай няма какво да следи на сцената. Все едно да четеш изречения, които не са обвързани в история.
Създаването на един спектакъл за мен е като да измислиш нова игра. Най-интересно е определянето на правилата. Когато още почти нищо не знаеш, представяш си едно, на сцената се оказва друго, актьорите подават трето, задачите четвърто, сценографията пето… И така полека започва да се оформя „езика” на представлението. Този процес може да продължи много дълго, но когато се оформи окончателно, спектакълът изведнъж се появява. Внезапно е наистина. Като гъба след проливен дъжд. Та исках да кажа, че сега сме градинари, което ме подсеща, че утре трябва да звънна на фирма „Градинар”!

вторник, 19 януари 2010 г.

45 дни до премиерата

Красавицата - ………………………………………………………
Звяра - ………………………………………………………
Малката - ………………………………………………………
Ленчето - ………………………………………………………
Жената ОК - ………………………………………………………
Сценографът - ………………………………………………………
Фотографът - ………………………………………………………
Режисьорът - Първа репетиция на сцена.

понеделник, 18 януари 2010 г.

46 дни до премиерата

Днес в блога пише Катя Тричкова:
Едно телефонно обаждане преди 3 минути и ето - от редови и редовен читател на блога станах и негов автор (ха!). А дори не съм присъствала на последните репетиции.
Но пък бях в началото, когато от идея “твояЗАвинаги” придоби плътност и материалност. И като всяко ново начинание и тази идея се опъваше, огъваше и тръгна бавно, едва-едва, с клатушкане, криволичене и мърморене, побутвана и поддържана от енергията и ентусиазма на Веселка, Мария и Мариета. Дори и аз в един момент се поддадох на СТРАХА и ме обхвана СЪМНЕНИЕТО – ще бъде или не?!?
Но когато имаш приятели и съмишленици на които можеш да разчиташ – възможния отговор е само един.
И ето, вижте ни сега – 14 души екип, от които 5 актьори (много талантливи), 46 дни до премиерата и 86 чифта обувки (но за това по-нататък).
Много неща се промениха – от заглавието (първоначално постановката се казваше “Скайп ми”) до плътността и на персонажите и сценографията.
И понеже за мен това е изцяло ново начинание – за първи път участвам в създаването на едно тетрално представление, трябва да ви кажа, че много се вълнувам от целия процес – от “оживяването” на текста, от визуализирането на персонажите, от построяването на декора, от написването на първите ноти на музиката. Предстои ни още много работа – от утре актьорите започват работа на сцена, декорът трябва да се довърши, да стартираме рекламната кампания, да почукаме по-още няколко врати, да проведем още повече срещи. Но няма да се оплакваме. Няма да крещим колко е трудно да правиш (различно)изкуство в България.
Защото знам, че нещата ще се случат. Защото видях, че който иска – може. Независимо от всичко. Затова ще Ви чакаме на 05.03.2010.
А дотогава, бъдете част от приключението, “твояЗАвинаги”. Макар и виртуално.

неделя, 17 януари 2010 г.

47 дни до премиерата

Когато съм в репетиционен процес и имам почивен ден се чувствам безполезна. Ненужна никому. Предполагам, че това се получава, защото цялото ми внимание е концентрирано в една цел – спектакъла. Започвам да се губя, да ровя из себе си, из миналото си, из плановете за бъдещето си. И всичко изглежда толкова безсмислено и глуповато, че се учудвам как е възможно да пропилея живота си без да се усетя. И защо? Заради нуждите на собствения ми егоизъм – да правя това, което ми доставя удоволствие – спектакъл – първи, втори, трети… И после какво? Следващият? И след него какво? Следващият? И ??? Накрая? Къде ще стигна? На прав път ли съм? Дали не е друг пътят? И защо? Защо? Защо?
Днес е почивен ден. Не трябваше да пиша. Но нали обещах на Мария… Щом стигнах до Мария, ще ви подаря парченце от текста, по който работим. От мен – лека нощ.
„Тихо, тихо, почти на пръсти годините се измъкват през вратата. Една от тях ще затвори. А преди това? Не помня. Думи не помня. Огорчения, обиди, доказвания… Сутрин доказване, по обед – доказване, филия с лютеница, доказване, увяхнали думи, вечеря, телевизия, неудобна възглавница, пот, студ…”

събота, 16 януари 2010 г.

48 дни до премиерата

Пъзелът започва да се подрежда.
Създаването на един спектакъл винаги ми е асоциирало пъзел. Шарен и голям. Обаче картинката, която трябва да наредиш не я знаеш предварително, само я усещаш, представяш си я. Вкопчваш се в най-очебийно пасващите си парченца и покрай тях започваш да оформяш островчета от картинки. Единствената разлика е факторът Време. Това пусто време, което те притиска и ти шепне „Няма време! Няма време!” Сещате ли се за анимираното човечето с ципа на устата от „Минута е много”по Първа програма? Живо е!
Та това усещане за пъзел се засилва и от текста на Мария, който е подреден по някаква магическа логика – емоцията. Тези дни само за това мисля. Колкото повече анализираме, човъркаме, подреждаме „Мрежата”, толкова повече се губим в нея. Емоцията не бива да се оправдава, трябва да се усети. Затова етапът на логичният подход към драматургията приключи. "Да минем на пето ниво!" )))
Днес нямахме репетиция и с Мариета отидохме да видим докъде е стигнал майсторът със сценографията. До края на идната седмица ще бъде готова! Когато я видях… тя е все още е необлечена, със железни ребра, стърчащи болтчета и обсипана със стружки… Когато я видях, за миг само ми се стори, че виждам светът на героите. Дебненето на Звяра в ъгъла, несигурните стъпки на Красавицата по оребрения дъсчен под, Малката, свита на две върху пейката, Ленчето, Жената с остриганата коса… Всичките бяха там.
Винаги много се вълнувам при първата си среща с материализирания вече „декор” (не я обичам тази дума, защото ми асоциира бутафория). Усещането е същото, както да мечтаеш силно за нещо и точно когато вече си убеден, че никога няма да ти се случи, изведнъж го виждаш пред себе си. Магия! Пожелавам си още много магии. На вас също!

петък, 15 януари 2010 г.

49 дни до премиерата

Днес в блога пише Мила Коларова:
“Хаха
Хихи
Кой се крие?
Кой жуми?
Ей на това си играхме днес....
ПУ за мен!
Слушай сега, Ленче...
Много съм слаба по химия, ама интуитивно и безотговорно (това му е хубавото на театъра) смесвам субстанциите и чакам.....
ВЗРИВ!!!
И тогавааааа....ПУ за теб!
Сега напускам лабораторията.
До понеделник на колегите от клуба “Млад химик”.
Веси, моля те, осигури по едно кисело мляко и значки.”

четвъртък, 14 януари 2010 г.

50 дни до премиерата

От утре в този блог ще започнат да пишат и други участници в проекта „твояЗАвинаги!”. Снощи интернетът ми прекъсна. Обадих се спешно на Мария да ме замести. И тя писа. И на мен много ми хареса. Разбира се, веднага се опитах да я убедя да поеме писането изцяло, под предлог, че тя е писател, а аз не съм. Писателят се изсмя. Много ясно! Хвана ме в крачка. Знае, че не обичам да пиша и с удоволствие ще се отърва от това задължение. Понякога ме е яд, че се познаваме от години, защото в случай като тоя можех да я метна. Истината е, че в детството си отказах да вписвам дневник от ужас, че заковавам на хартия личния си живот. А сега, по моя собствена идея, разказвам създаването на мой спектакъл, което е много по-лично от бита ми. Нищо. Реших да експериментирам и ще доведа опита докрай. Проблемът си е мой. Обаче, наистина мисля, че блогът ще се обогати, ако в него, от време на време, пишат и другите участници в проекта. Все пак гледната точка ще е различна, което вярвам ще е интересно. Пък и нали всички заедно го създаваме този спектакъл.
Мария твърди, че не разказвам искрено за репетициите, че се измъквам пишейки наужким, че ви баламосвам. Отрекох, разбира се. Но, да! Така е. Крия се. Така че, ето, ще ви кажа какво се случва с мен. С всеки изминат ден, откакто репетираме, все по-плътен става светът на героите. И все по-трудно излизам от него. Краят на всяка репетиция става все по-плашещ, все по-трудна става раздялата. Не искам да свършва! Красавицата, Звяра, Малката, Жената с остриганата коса, Ленчето… с всеки изминал ден превземат душата ми и е толкова болезнен фактът, че всъщност те не са истински, те са с мен само от 15 до 19 часа. После си тръгват. Прибират се по домовете си. Къде? На „Оборище”, на улица „Гогол”, на улица „Х”…? Да де, ама там, нали живеят актьорите? Ами явно се сместват някак си. Явно битуват някъде там, между деца, съпрузи, съпруги, приятели, родители… Защото знам, че ги има. А аз остава тук да ги чакам да се наспят, да закусят, да изработят хляба си и да дойдат при мен. Да ми разкажат за себе си. Раздялата е трудно действие.
А колкото до днешната репетиция… За първи път прочетохме текстът от начало до край - без прекъсване. Мария чете Красавицата, защото Вяра беше на снимки. Когато авторът чете собствения си текст нещата звучат по друг начин. Тя чете така, както говори в живота. Започна да ми звучи прекалено реалистично. Мария влезе и се настани в Красавицата абсолютно безпардонно.
Днес имаше двама изгубени в текста – Малката и Ленчето. Проблемът с Ленчето се реши бързо, защото лесно установихме липсващата брънка. Малката все още е в конфликт със себе си, но това е чудесно. За да се оправи едно нещо, то трябва да се развали. И остава странната Жена с остриганата коса, която трябва да изнесе цялата парадоксалност на женската същност. Е, това е предизвикателство. Румен каза, че статичността на пиесата се компенсира от резките смени в състоянията на героите. Това искам да го запазим.

сряда, 13 януари 2010 г.

51 дни до премиерата

На 13 януари в блога на Веселка Кунчева пише Мария Станкова. Това не е по съображения литературни, а чисто технически. Доставчиците на интернет имат проблем. Той се отразява на потребителите. Те получават или не получават удоволствие от потреблението.)))) Ето тази свързаност на нещата винаги ме вълнува. И си мисля за зрителя, който получава едно зрелище, което пък е следствие на връзките между хора, които съпреживяват нечий текст. Така и така съм получила едно квадратче място, имам възможността да кажа какво мисля за творческия процес. Той трябва да е общ. И всеки трябва да се чувства част от механизъм. Крайната цел е механизмът да проработи. Дълги години бях пом.реж. Започнах във ВИТИЗ при проф. Ф. Филипов и продължих в Оперетата. Наблюдавала съм репетиционните процеси на много режисьори. Едно мога да кажа със сигурност: Режисьорът е пастир. Той не дава на стадото да се разпилява по храстите край пътя. Покровски казваше, че актьорът трябва да е като чист лист хартия, когато започва нова роля. Да забрави всичко, което е играл и да започне обучението си с тази роля. Седях на първата репетиция, гледах Мая, Мариета, Румен, Мила и Вера и си мислех, че всъщност трябва да забравя, че са ми приятели и трябва да си ги представям като герои /персонажи ги наричат, но на мен герои по ми харесва/. Трябва да си ги представя като чужди хора, в чийто интимен свят надничам. И осъзнах нещо просто.))))) В личния живот на приятелите си човек не рови. Той се задоволява с това, което му предлагат. В личния живот ние сме гости. А в чуждия - този на героите ровим. Търсим най-гадните му черти. Искаме обяснения. Проявяваме едно некрасиво любопитство към живота на героя. Сега отивам на репетициите с нетърпение. Искам да видя докъде може да доведе това любопитство. Дали то наистина убива, както твърди китайската поговорка...
Да... Това са само някои от нещата, които си мисля, докато тече репетицията. Мисля си за доверието. Толкова важно за един спектакъл. И се сетих за фризьорката си. Веднъж не знаех какво точно искам и започнах да обяснявам. Нервничех. Тя ме прекъсна: "Що не си гледаш писането, а на мен да оставиш подстригването." Доверието е част от живота и част от изкуството, и от всичко, в което участват повече от един човек е част. След репетиция винаги ми е нервно. Нямам представа как се чувства Веси. Тя не казва. Другите също мълчат. Изгризват ме съмнения. Съмненията също са част от живота. Е, аз искам този спектакъл да бъде част от живота. Стискайте палци!
Утре ще има и снимки. Не зная дали сте обърнали внимание. Хората на снимките са едни и същи, но израженията им се менят всеки ден. Искрено се надявам да видя към края вместо лицата на моите приятели, лицата на героите.

вторник, 12 януари 2010 г.

52 дни до премиерата

Отново четене на маса. Разнищване на образи, идеята, темата, поведението, логиката, линията, линиите, мрежата от хора, и думи, и фантазии. Вярно – невярно! Може – не може! Репетиция на маса… Началото беше трудно, поехме в друга посока, която ни заведе в безпътицата – пътища много, а Пътят го няма. Добре, че дойде Мария, за да ни върне към началото. И се върнахме. Но всъщност това загубване не беше безсмислено, защото благодарение на него си зададохме въпросите, които уплътняват житейския опит на персонажите. Но още по-хубаво беше, че се завърнахме към първоначалната си идея. Както казва Мария: „Под вола винаги има теле.” Ми има, видях.

понеделник, 11 януари 2010 г.

53 дни до премиерата

Днес… Днес мина трудно, тътрузещо се, болезнено. Появиха се съмненията дали е изчадие или божие творение представлението. То почна да рита и да ни притеснява. Надявам се да не е изчадие, но гаранции нямам. Вътре е, в нас, как да разбера? Кой е скенера, който ще ни каже какво би излязло от всичкото това мъчене, умуване, опитване? Скенер няма. Гарант няма. До края да стигнем само, до края. Разруши всичко, за да почнеш отначало – познато и толкова трудно… За днес толкова.
P.S. Всеки ден ще е така, бях забравила, затова така… уплашено. Утре ще е по-добре. Шегувам се!

неделя, 10 януари 2010 г.

54 дни до премиерата

А сега малко информация за сценографията… Ох! Трябва да съм много предпазлива в думите, които използвам, за да „разкажа” визуалната концепция на представлението, тъй като Мариета е много докачлива на тая тема. Все недоволства, но я опитайте да разкажете картина. Ами, трудно е! Дори невъзможно, но ще се опитам да щрихирам, колкото ми е по силите. Та, решението е… две пейки и вода. Мисля, че това изречение е перфектно, няма детайли – няма цупене. Защото, колкото повече навлизам в подробности, толкова по-голяма е вероятността да се оплета и да сбъркам. Е, Мариета, доволна ли си?

събота, 9 януари 2010 г.

55 дни до премиерата

С Мария завършихме днес пиесата. Мисля, че се получи. Тя също мисли така, което е добре. Дори много добре. Ще ви разкажа за персонажите. Започвам със Звяра (Румен Гаванозов) – алкохолик! От най-ярките представители на алкохолните любители. Всъщност той не е любител отдавна, той е зависим. Изцяло. Минавам към Красавицата (Вяра Коларова) – самотна, застаряваща жена, болна от артрит, която се е вкопчила в интернет мрежата, мислейки че там е последния й шанс да намери любовта на живота си. Твърди, че е девствена. Дали е така… не коментирам! Продължавам с Ленчето (Мила Коларова) – работи в хлебозавода, има един син, който живее в чужбина, от време на време се чуват по Скайп, защото телефоните са скъпи. Приятели няма. Приятелка има една – Зойчето, която е обсебена от идеята да отрови мъжа си. Сега за Малката (Мая Бежанска) – слабохарактерна, безволева жена, на която са й взели детето. Детето й е почти на три години и вероятно дори не я помни. Нейната фикс идея е да отмъсти на всички мъже в интернет пространството. Остана Жената с остриганата коса (Мариета Петрова) – след като е загубила най-близките си същества е решена да започне живота си от начало. Изходът е само в Мрежата. Там някъде някой чака точно нея и тя ще го намери, за да заживее с него завинаги!

петък, 8 януари 2010 г.

56 дни до премиерата

„Излизам от мрака, за да се превърна в светлина. Напускам музиката, за да се слея с тишината. Изхвърлям чадъра си, за да усетя дъжда. Качвам се на най-високия връх, за да поздравя вятъра-а-а…” изпява Мая в клипа си „Накъде”. Толкова е вярно, толкова е вярно за ролята й! Ще участва! Клипът. Трябва да оправим авторските права. Днес репетицията беше прекрасна. Уточнихме действието. Уточнихме мястото. Остава само да го направим. Щастлива съм. За малко ще е със сигурност щастието, ама пък малко ли е? Родиха се много идеи. Толкова много, че не знам с коя да започна. Затова, нито една няма да ви кажа. За да не ощетя другите идеи, които ще забравя. Обаче, за пръв път мога да кажа… спектакълът си пое първия дъх. От нас зависи дали ще оцелее, ама е жив! Жив е, мамка му! Няма сега да ви представям персонажите, защото съм много уморена и не ми се пише, но събота и неделя само с това ще ви занимавам. Имахме ужасно хубава репетиция! Честно!

четвъртък, 7 януари 2010 г.

57 дни до премиерата

Днес мислех да не пиша, но Мария ме убеди, че е редно, защото в създаването на един спектакъл не са важни само репетициите, че процесът е най-вече мисловен. Както винаги е права, това много ме изнервя. Шегувам се. В момента би трябвало тя да пише новата пиеса, за която се уточнихме какво трябва да се получи. След дълъг разговор днес се оказа, че почти целият текст ще се пренапише. Иначе няма как да се получи, ще останем само на философстване и приятно бърборене, което никой от нас не обича, нито да гледа, нито да прави. Всъщност осъзнахме, че до голяма степен сме се подвели от познаването на новелата „Мрежата” и това е осакатило развитието на персонажите в пиесата. Новелата си е новела, а пиесата – пиеса. Ама че мъдро звучи. Да видим Мария дали ще се справи. Стоя сега пред компютъра и чакам да ми се обади, за да си получа новия текст по Скайп. Чакането е изнервящо. Три, две, едно… Мария, готова ли си?

сряда, 6 януари 2010 г.

58 дни до премиерата

Днес репетицията беше кратка. 2 часа. Толкоз. Персонажите започват да се уплътняват. Говорим много за мотивите, които ги движат, желанията им, страховете им. Мария твърди, че страхът от смъртта е изворът на всички фобии. Сигурно е така. Търсим свръхзадачата на представлението. Аз мисля, че нашата свръхзадача е израждането на общуването, не може да е самотата, защото тя е темата, върху която се гради цялото представление. Следователно, ако си представим, че спектакълът е една пирамида, то основата й е самотата, върхът – изроденото общуване, а плътта й – страховете и бягствата на персонажите от самотата. Лутане в една и съща посока. Утре няма да репетираме, защото с Мария ще пишем. Или по-скоро тя ще пише, а аз ще мрънкам. Нищо. Тя ми е свикнала.
До петък.
P.S. Петък ще ви дам повече информация за всеки един от персонажите, за да мога да пиша по-конкретно. Но сега ще ви кажа имената и актьорите:
Звярът – Румен Гаваназов, Красавицата – Вяра Коларова, Малката – Мая Бежанска, Ленчето – Мила Коларова, Жената с остриганата коса – Мариета Петрова, Мъжът – DJ Paul.

вторник, 5 януари 2010 г.

59 дни до премиерата

Мина! Първата репетиция. Беше напрегнато и смешно. Текстът ще се променя. Дори изцяло според Мария Станкова. Но не се знае доколко пък си мисля аз. Със сигурност актьорите са точно тези. Със сигурност екипът е верен. Проблемът, който възникна днес е текстът. Ще се пише нов. Оказа се, че сме изпуснали животът на персонажите. А това е най-важното. Утре продължаваме с анализа на пиесата. Ще я разпертушиним и ще я създадем наново. Мария ми се обади току що и каза, че има ново решение за един от персонажите. На мен това ми харесва. Всеки ден отначало. Чудесно е.

понеделник, 4 януари 2010 г.

За проекта "твояЗАвинаги!"

Пиесата "твояЗАвинаги! се разработва в продължение на две години от драматурга Мария Станкова. Текстът преживя доста метаморфози, докато достигне до настоящия си завършен вариант, като един от етапите, през които премина е издаването му под формата на новела "Мрежата” в новата книга на Мария Станкова „Скука” (ИК "Жанет 45”, гр.София 2008г., стр.145).

Основният провокатор в тази пиеса е масовото отчуждаване на хората посредством интернет заместителите на комуникация като Skype, Icq, Facebook, всякакви форуми за запознанства и chatпространства. В драматургичния текст на проекта „твояЗАвинаги!” се изследват и разработват взаимоотношенията между хора, крайно отдадени на виртуалното пространство, които изцяло са загубили връзката си с „живия” свят. Бягството от реалността се осъществява чрез създаването на алтернативна виртуална реалност. В това измислено пространство всеки от персонажите изгражда анонимен образ, с който се представя пред другите, като трагедията не е в измислянето на ‘alter ego’, а в изместването на реалното лице от фантазното.

Ти си този, който искаш да бъдеш, или този, който не би могъл да бъдеш, или спомена за мама, или... Ролите във виртуалното пространство са безкрайно много, въображението бълва човешки характери, докато персонажите изцяло загубят собственото си Аз, миналото си, живота си:

„-Здр.(здравей) Аз съм Красавицата.

-Звяра.

-Малката. Имаш ли пик (снимка)?...

Мрежата пулсираше неравномерно и отчиташе броя на новонавлезлите. Дишаше тихо. Изпъната. Без гънки. Никога боса. С усмивка. Ето, още един...

Именно заради това изгубване измежду намислените профили персонажите нямат реални имена. Те са продукт на собственото си бягство. И ужким на игра, и само за малко, докато забравят собствените си лица, лицата на родители си, на децата си, на миналото си, на настоящето си... всичко е chat!

Сценичното решение за представяне на основната драматургична идея на проекта се състои в няколко „закотвени” в празното сценично пространство компютърни стола, в които живеят персонажите. Костюмите им са слепнали със столовете от дългото стоене в тях и създават илюзията за срастване на пластмасата на стола и човешката плът. Пред и зад персонажите, пространството е отделено от „водна мъгла”, върху която се прожектират сцени от илюзорния свят, който обитават - виртуалните им лица, виртуалните им мечти, виртуалните им желания. Целта на тази иновативна технология е да се създаде усещане за триизмерна визия, която ще помогне за максимално достоверно изграждане на виртуалната реалност. Единственото истинско, материално нещо на сцената е купчина обувки по пода, която символизира отказването от земния живот. Персонажите са кацнали в нищото, между земята и небето, и нито един от тях не иска да си спомни, че съществува там долу, в реалния свят.

За пиесата "твояЗАвинаги!"

„Всичко красиво се държи на много тънка нишка. Тънка като импулс... Ставаш сутрин, слагаш кафе и сядаш пред компютъра. Мониторът премигва със синьото си око, поглежда те и казва: Ти си невероятен! Ти си единствен и неповторим! Ти си върхът! Венецът на природата! Мониторът не забелязва изкривените от артрит пръсти. Не усеща болките в краката. Мониторът не отчита възрастта. Не го интересува, че не си се къпал. Той те обожава. Обожават те всички с монитори. Защото ти си героят! Животът ти е пълен с приключения. Не си самотен. Не си страхливец. Не си обикновено лайно. Най-сигурното убежище от страховете е „мястото пред монитора”. Там е животът, който искаш, но не си имал. Живей го! Нищо друго не ти остава! Тънката нишка постепенно се навива около теб, пристяга те и те превръща в какавида. Мониторът казва: Ти си какавида. Вечно мой! Завинаги мой! Единствено мой!

И когато ужасът те стисне за гърлото, вече е късно.”

Мария Станкова – автор на пиесата „твояЗАвинаги!”

За екипа на "твояЗАвинаги!"

Мария Станкова – автор.

Веселка Кунчева – режисьор.

Мариета Голомехова – сценограф и костюмограф.

Христо Намлиев – композитор.

Бистра Кунчева-Кечиджиева – хореограф, гримьор.

Роси Гоневска – театрален фотограф.

Кристиян Будев – видео монтажист.

Румен Гаванозов – актьор.

Мая Бежанска – актриса.

Вяра Коларова – актриса.

Мариета Петрова – актриса.

Мила Коларова – актриса.

DJ Paul - диджей и актьор.

Катя Тричкова - продуцент, координатор.

За блога "твояЗАвинаги!"

“твояЗАвинаги!” е името на нов театрален проект, чийто текст е създаден по новелата „Мрежата” от Мария Станкова. Проектът стартира на 05. 01. 2010г. Под „стартира” имам предвид, че започва репетиционен процес и следва премиера на 05. 03. 2010г. Целта на този блог е да „документирам” един цял репетиционен процес. Всеки ден в 23 часа ще описвам какво се е случило на репетициите, в какво сме успели, в какво сме сбъркали, накъде продължаваме, какво ще опитаме на следващата репетиция и така... до финала. Всеки „пост” ще наименувам с дните, които остават до премиерата и към него ще прикрепям снимки от състоялата се репетиция. Надявам се, че по този начин ще успея да създам пълна картина на „раждането” на един спектакъл и да му намеря дом - сцена, на която да проходи.