51 дни до премиерата

На 13 януари в блога на Веселка Кунчева пише Мария Станкова. Това не е по съображения литературни, а чисто технически. Доставчиците на интернет имат проблем. Той се отразява на потребителите. Те получават или не получават удоволствие от потреблението.)))) Ето тази свързаност на нещата винаги ме вълнува. И си мисля за зрителя, който получава едно зрелище, което пък е следствие на връзките между хора, които съпреживяват нечий текст. Така и така съм получила едно квадратче място, имам възможността да кажа какво мисля за творческия процес. Той трябва да е общ. И всеки трябва да се чувства част от механизъм. Крайната цел е механизмът да проработи. Дълги години бях пом.реж. Започнах във ВИТИЗ при проф. Ф. Филипов и продължих в Оперетата. Наблюдавала съм репетиционните процеси на много режисьори. Едно мога да кажа със сигурност: Режисьорът е пастир. Той не дава на стадото да се разпилява по храстите край пътя. Покровски казваше, че актьорът трябва да е като чист лист хартия, когато започва нова роля. Да забрави всичко, което е играл и да започне обучението си с тази роля. Седях на първата репетиция, гледах Мая, Мариета, Румен, Мила и Вера и си мислех, че всъщност трябва да забравя, че са ми приятели и трябва да си ги представям като герои /персонажи ги наричат, но на мен герои по ми харесва/. Трябва да си ги представя като чужди хора, в чийто интимен свят надничам. И осъзнах нещо просто.))))) В личния живот на приятелите си човек не рови. Той се задоволява с това, което му предлагат. В личния живот ние сме гости. А в чуждия - този на героите ровим. Търсим най-гадните му черти. Искаме обяснения. Проявяваме едно некрасиво любопитство към живота на героя. Сега отивам на репетициите с нетърпение. Искам да видя докъде може да доведе това любопитство. Дали то наистина убива, както твърди китайската поговорка...
Да... Това са само някои от нещата, които си мисля, докато тече репетицията. Мисля си за доверието. Толкова важно за един спектакъл. И се сетих за фризьорката си. Веднъж не знаех какво точно искам и започнах да обяснявам. Нервничех. Тя ме прекъсна: "Що не си гледаш писането, а на мен да оставиш подстригването." Доверието е част от живота и част от изкуството, и от всичко, в което участват повече от един човек е част. След репетиция винаги ми е нервно. Нямам представа как се чувства Веси. Тя не казва. Другите също мълчат. Изгризват ме съмнения. Съмненията също са част от живота. Е, аз искам този спектакъл да бъде част от живота. Стискайте палци!
Утре ще има и снимки. Не зная дали сте обърнали внимание. Хората на снимките са едни и същи, но израженията им се менят всеки ден. Искрено се надявам да видя към края вместо лицата на моите приятели, лицата на героите.