Днес в блога пише Вяра Коларова:
„Като малка имах мече,
мече с шарено елече,
ала кой го пита мече,
що е с шарено елече… или
Всеки ме заглежда днес
любопитно, с интерес,
де съм тръгнала сега
със чадърче във ръка.
Ами ако изведнъж
плисне над гората дъжд?!?
Вярно, Гъбка съм, нали,
но дъждът и мен вали!...
… и какво от това? Кой го е грижа? Елече ли?!? Чадърче ли?!? Кому е нужно? Как кому??? На играчите! За играчите са важни тези неща. За тези, които играят! А аз не искам да играя вече! Не искам да съм играч! Не искам да продължавам да „си измислям” и да „се измислям”. Не искам да рисувам картини и светове, които живеят до следващата вълна. До следващата вода, която ще ги размие и изчисти… Искам сега, когато вълната е изчистила всичко, да открия картинката, тази първата, истинската, която ще ме върне при мен, ще ме върне там, където непрекъснато отлагам да стигна…
P. S.
- Ам/ъм чи къ?
- ‘ъм чи ко!!!”
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Тази вечер в блога коментира (отново) Ели Бакалова. С нещо простичко: Вяра, много те обичам. Честно, сериозно, отговорно го заявявам.
ОтговорИзтриванеИ не, не се познаваме. :)
Но да, имаше индиански танци от радост, когато видях името ти в състава. Така де, "името Ви" - ама след подобни откровения, къде ти място за официалности. :)
Забелязвате ли, че в почти всяка публикация дотук я има идеята за достигането до нещо, вече познато? За завръщането към нещо? Още не мога да разбера дали е нарочно или просто мислите на всички ви вървят подсъзнателно в тая посока. Което и да е - харесва ми.