48 дни до премиерата

Пъзелът започва да се подрежда.
Създаването на един спектакъл винаги ми е асоциирало пъзел. Шарен и голям. Обаче картинката, която трябва да наредиш не я знаеш предварително, само я усещаш, представяш си я. Вкопчваш се в най-очебийно пасващите си парченца и покрай тях започваш да оформяш островчета от картинки. Единствената разлика е факторът Време. Това пусто време, което те притиска и ти шепне „Няма време! Няма време!” Сещате ли се за анимираното човечето с ципа на устата от „Минута е много”по Първа програма? Живо е!
Та това усещане за пъзел се засилва и от текста на Мария, който е подреден по някаква магическа логика – емоцията. Тези дни само за това мисля. Колкото повече анализираме, човъркаме, подреждаме „Мрежата”, толкова повече се губим в нея. Емоцията не бива да се оправдава, трябва да се усети. Затова етапът на логичният подход към драматургията приключи. "Да минем на пето ниво!" )))
Днес нямахме репетиция и с Мариета отидохме да видим докъде е стигнал майсторът със сценографията. До края на идната седмица ще бъде готова! Когато я видях… тя е все още е необлечена, със железни ребра, стърчащи болтчета и обсипана със стружки… Когато я видях, за миг само ми се стори, че виждам светът на героите. Дебненето на Звяра в ъгъла, несигурните стъпки на Красавицата по оребрения дъсчен под, Малката, свита на две върху пейката, Ленчето, Жената с остриганата коса… Всичките бяха там.
Винаги много се вълнувам при първата си среща с материализирания вече „декор” (не я обичам тази дума, защото ми асоциира бутафория). Усещането е същото, както да мечтаеш силно за нещо и точно когато вече си убеден, че никога няма да ти се случи, изведнъж го виждаш пред себе си. Магия! Пожелавам си още много магии. На вас също!