PR на "твояЗАвинаги!" - Радост Пенева, email: radost.peneva@gmail.com, телефон: 0878215955

вторник, 30 март 2010 г.

16 дни до премиерата

Днес направихме прекрасна афганистанска сцена. Опитахме сцената на гарата. Гара се оказа, че нямаме. Чакалня - също. Затова пък най-важната ни сцена е на гарата. Сценографията също е подчинена на тази гара. Обаче гара няма. Някъде нещо не е вярно. С Малката се получи срив. И там образът се пропука. С Мария пренаписахме едната сцена. Добавихме също бита на Малката, който липсваше, и в романа, и в пиесата. Сега мисля, че е много по-добре и по-ясно какво се случва с тази жена и защо се вкопчва в мрежата. Утре ще видим.

понеделник, 29 март 2010 г.

17 дни до премиерата

Днес работихме сцената на Звяра и Ленчето. Афганистан се оказа сериозна тема. Дали да не минем на военна тематика?

неделя, 28 март 2010 г.

16 дни до премиерата

Днес нямахме репетиция. Вчера работихме върху сцената на гарата, където Красавицата и Звяра "не се срещат". Това е единствената реална сцена в пиесата. Ключова сцена. Както казва професор Дюлгеров: "епизод - майка". Върху този епизод се гради цялото представление, цялата пиеса, идеята. Трябва много да внимаваме, за да не сбъркаме. Ако тая сцена не се изгради правилно, спектакълът ще куца. Мария Станкова има една реплика от сценария си за филма "Маймуни през зимата", която ми е любима: "Може да съм инвалид, ама чувам!" Не знам защо, но почти всеки ден, откакто почнах репетиции си я повтарям. Дали пък тази реплика не е моя? Хахахах... Лека вечер!

петък, 26 март 2010 г.

18 дни до премиерата

Тихо е сега. И топло. Уютно. Скоро ще има буря.

четвъртък, 25 март 2010 г.

19 дни до премиерата

Вяра Коларова написа:
"... Имало едно време една Малка... Тя била толкова малка, че можела да организира бита си в една чашка от лале, тя била от малкото времена и истории, които не се побирали в себе си. Малката искала нов живот и нова история, но не вярвала, че може да се случи... Искате ли да продължите историята?"

вторник, 23 март 2010 г.

21 дни до премиерата

Спектакълът започна да се оформя. Вълнуващо е да се наблюдава отстрани. Защото той произлиза от нас, но си има свой живот, свое лице, свой характер и единственото, което ни тревожи е да не го нараним, да не извършим насилие над него, да не спрем дишането му в желанието си да му помогнем. Накачулили сме се шест баби и го чакаме да се появи. Какъв ще бъде не зная, но го обичам с цялата си душа.

понеделник, 22 март 2010 г.

22 дни до премиерата

Вчера и днес почивахме. Утре продължаваме със Звяра, Малката и Красавицата.

събота, 20 март 2010 г.

24 дни до премиерата

Днес репетирахме само с Мърфи, защото другите актьори имаха представления. Разработихме втората сцена на Жената с остриганата коса. За мен тази героиня е като глътка свеж въздух. Утре с Мария ще довършим още няколко сцени.

петък, 19 март 2010 г.

25 дни до премиерата

Репетицията беше кратка. Работихме финалната сцена на Красавицата. Вторник започваме снимки. Няма как да стане без мултимедия. Това е. Кратка репетиция - кратки мисли.

26 дни до премиерата

Днес се оказа, че Ленчето се казва Иванка. Това било зърното на образа й. Пък аз си мислех, че Ленчето не лъжела... Това беше шега! Направихме сцената на Ленчето и Звяра. Видяхме ги токлова близки един до друг и толкова отдалечени... Зачена се една невъзможна любов. Невъзможна, защото такъв е изборът на героите. Мисля, че ще се получи.

P.S. Между другото на Ленчето имейла е иванкамаймункахипопотамточкаком!

сряда, 17 март 2010 г.

27 дни до премиерата

Носталгия по безвъзвратно отминалото минало! Сантимент докрай!Оказа се, че интернет - съвременната комуникация, може да ти достави дори това, което си забравил, но смътно помниш - себе си...

вторник, 16 март 2010 г.

28 дни до премиерата

Днес нямахме репетиция. Днес беше ден за размисъл. Прегледах всичко, през което сме минали и осъзнах, че тези хора са свършени. Нещо им се е случило в детството, в младостта, в миналото, когато са били все още хора и това ги е пречупило. Превърнало ги е в живи мъртъвци. Физически тела, които са загубили душите си. Стана ми мъчно. Това нещо, което се е случило е минало, но това минало е изяло настоящето. Не настоящето, живота! Бъдещето не съществува.
Затова реших, че трябва да се изградят сцени на преминаване в миналото. Не трябва, романът го изисква, спектакълът го иска, историята, която разказваме…
Не е случайно, че в първия вариант на драматургията Мария връща героите назад, много назад, непоносимо назад, там, където „Телата на всички герои са свити в ембрионална поза. По една пъпна връв излиза от тях и ги свързва с розов храст – увяхнал, изсъхнал, мъртъв.” Ами това е, но искам да го разбием по събития. Да не е целенасочено, а да се стигне до завръщането. Просто, леко, като в живота…Утре ще опитаме.

понеделник, 15 март 2010 г.

29 дни до премиерата

Румен Гаванозов каза:
"Отначало едва доловима диря, крехка, почти невидима, много често стои някъде наоколо, не ти вади очите, не ръкомаха, но те вълнува… По-после вече можеш открито да си я блокираш, но не е на фокус. Постепенно стесняваш кръга (голямо ухажване, но странно, не е досадно) без резки движения… доста време мина, вече сте си близки, тя стана пътечка… странно, не бързаш (откъде това търпение)… и накрая, когато можеш да я сграбчиш, ти просто се отпускаш и тя те поема."

неделя, 14 март 2010 г.

30 дни до премиерата

Вчера и днес нямахме репетиции. Затова не писах. Днес върнах авторовия коментар в драматургията, тъй като разбрах, че усещането за мрежата няма как да излезе без него. Актьорите са самата мрежа и участниците в нея. Нещо като да си, и хищникът, и жертвата едновременно.

петък, 12 март 2010 г.

32 дни премиерата

Никак не ми се пише.
Никак не ми се споделя.
Никак не ми се говори за проблемите или непроблемите в представлението.
Абсолютното празно съзнание.

33 дни до премиерата

Вярвам, че в една пиеса героите не са просто измислени образи. Те са заспали демони, които събуждаме, за да заживеят на сцената, хранейки се с нашите емоции, спомени, сънища, копнежи. Тези демони обсебват съзнанието ми и става все по-трудно да се предпазя от тях. Те беснеят, страдат, искат съчувствие, молят за помощ, тъгуват, изискват, желаят, а аз съм безсилна да им помогна. Като в стъклен буркан сме затворени заедно. Капакът затворих сама.
Вярвам и в друго, че когато започнеш да репетираш един спектакъл, събитията и емоциите в него те връхлитат в реалния живот. Сами го предизвикваме, подсъзнателно, явно, за да се потопим изцяло в света, който сътворяваме. И това е една от най-големите магии на правенето на театър. Този път спектакълът се занимава с толкова ужасяващо и пусто битие, с толкова отчаяни герои, че това преплитане на реалности започва да се превръща в кошмар. Героите атакуват съзнанието ми, сънищата ми, ума ми. Вече сме се слели. Ходя по улиците и срещам прототипите им, говоря с хора и ги виждам как надничат зад гърбовете им. Просто са навсякъде. Сигурна съм, че ще се отделят от мен в деня на първия спектакъл.
Днес изнудвах Мария да отстъпи сутрешното си ритуално какао на главната героиня. Отказа ми категорично. Никаква авторова фантазия.

сряда, 10 март 2010 г.

34 дни до премиерата

Мисля, че най-после намерихме езика на представлението. Сигурно досаждам с тази тема, но проблемът е, че ако не намериш езика, на който да говориш, няма как да проговориш.Това означава, че не можеш да построиш, нито една сцена, не можеш да кажеш, нито една дума. За да излезе самотата на хората, обитаващи виртуалното пространство трябва да се намери ход, който да отключи, хем застоя им в реалността, хем интензивното и „пълноценно” емоционално общуване в нета. Защото мен ме интересува какво се случва с тези хора? Защо са стигнали дотук? Какво очакват да им се случи? А очакват ли нещо? Или просто убиват времето, реалността, себе си? На някои от тези въпроси вече мога да отговоря.

понеделник, 8 март 2010 г.

36 дни до премиерата

Всяка дума в представлението трябва да намери своето място. С това се занимавам тези дни. Разбира се с помощта на Мария Станкова. Дума по дума, изречение по изречение, бавно, много бавно спектакълът започва да придобива плът.

неделя, 7 март 2010 г.

събота, 6 март 2010 г.

38 дни до премиерата

В момента липсва самоиронията в героите. Прекалено мрачни са, прекалено на сериозно се приемат. А не бива. Спомням си, още в началото, когато работихме с Мария по романа, говорихме за това, че героите влизат в интернет, за да търсят емоция. Те се захранват с измислени драми, защото в реалния им живот няма такива. Реалният им живот е лишен от чувства. Това е подобно на хората, които гледат сериали, с тази разлика, че в интернет героят си ти. Идентификация със собствената си измислица.

петък, 5 март 2010 г.

39 дни до премиерата

Мария Станкова каза: Ако трябва да съм честна, не ми се пише. Не е защото няма какво да кажа, а просто си мисля, че човек трябва понякога да замълчи, да потъне в тъмната си страна, да стигне до камък, да поседне и да се огледа. Емоциите понякога са узрели като жито, друг път - прегорели, доста често са буренясали, но винаги можеш да ги различиш. На този етап на мен лично са ми нужни емоции. Установих, че понеже аз нямам личен живот и героите си лишавам от него. Така съм ги оплела в самота! Не им давам въздух да си поемат. И кой може да понесе такива количества отчуждение!? И литературен герой да е, пак ще му се прииска да се обеси. И в целия мрак Румен направи нещо толкова просто, че чак гениално. Героят му превъртя и започна да си играе "на войници". От всяка ситуация има изход - откачаш и излизаш. А после ходихме на театър. Гледахме Вяра в "Старицата от Калкута". После пихме по една ракия. Вяра два пъти подчерта, че не ми е приятелка. Въпреки подчертаването не успях да я почувствам враг. Бях си седнала на камъка и си мислех: на какво да играя, за да изляза от гадната си житейска ситуация. Реших да превъртя и да замина... Винаги има изход. Важно е да седнеш на удобен камък. Между другото, столовете в театър 199 не са удобни. В събота и неделя няма да пиша дори и пистолет да ми опрат в главата. Искам да гледам полюляващи се емоции и да ми е тихо. Топло. Да мирише на земя. Да се почувствам прегърната и спокойна.

четвъртък, 4 март 2010 г.

40 дни до премиерата

Днес пише Мария Станкова:

Днес някак беше опустошително. Хиляди неща се скупчиха в главата ми. Загризаха ме едни съмнения. И изведнъж Веси каза нещо, което ме успокои от една страна, но от друга ме изплаши: Защо се вкисваш? - мe пита - Ние никога не сме правили заедно трите лека пиеса. Винаги е било трудно. Просто тази беше най-трудната до този момент.

сряда, 3 март 2010 г.

41 дни до премиерата

Мисля, че за да разкажем историята за липсата на реално общуване в интернет пространството трябва да видим какво се случва, докато тези хора „общуват” активно. Тоест ако развием битуването, нищоправенето на тези персонажи, а в същото време те говорят за любов, поезия, събират се, разделят се, заминават нанякъде, живеят интензивно, но само на думи… ще се получи усещането за абсолютна загубеност, което е и нашата задача.

понеделник, 1 март 2010 г.

43 дни до премиерата

Утре ще опитаме различни варианти за начало на спектакъла. Предишната репетиция направихме един вариант, но не съм сигурна, че е това. Така че… утре ще ви разкажа какво се е получило.

44 дни до премиерата

Струва ми се, че тези леки скокове в спектакъла между измисления Аз и Аз категорично минават границата на нормалното. Това доста ме стресна. Ами ако бъркаме? Ами, ако това е неясно и прекалено сложно за възприемане? Ами ако не е вярно? Ако вместо да пресъздам атмосферата в романа превърна цялата тази история в неясно бълнуване? Толкова много страхове и въпроси се разбушуваха в мен, че веднага се обадих на Мария Станкова. Тя беше категорична, че това е решението, че по друг начин не можем да го направим. Хареса й. За нея това непрекъснато преминаване от представата за себе си в себе си не е объркващо, а напротив – изяснява проблемът на героите - да се загубиш в себе си. Защото интернет не е нищо повече от илюзорен свят, който сам си изграждаш. Съмненията ме подлудяват. Бях забравила колко много въпроси има без отговор. Изкореняваш въпроса и на негово място изникват двадесет. Като ламята, на която щом съсечеш едната глава на мига порастват две.
С Христо Намлиев днес работихме върху музиката. Основната мелодия в представлението той нарича „темата на трансформацията”. Тоест музикалната среда трябва да преминава от нормалният ритъм на живота в сладникаво сантиментална носталгична тъга. Като лепкаво блато, в което бавно потъваме. Все едно не говорим за хора, а за някакви насекоми.