неделя, 31 януари 2010 г.
33 дни до премиерата
С Христо Намлиев обсъдихме музикалната концепция на спектакъла. Не мога да я разкажа, но мисля, че ако трябва да се опише с една дума, то думата е носталгия. Носталгия по-нещо невъзвратимо, недокоснато, загубено. Дали това е отминала любов или пропилени години… зависи от слушателя. Ами… днес нищо друго не успях да свърша, затова спирам да пиша. Все пак днес беше неделя. Не, че се оправдавам, но исках да си поема глътка въздух. Да погледам филми, да почета книги. Направих го. От утре пак започвам с чист и освежен мозък. Хах, дано последното твърдение е вярно. Лека нощ!
P.S. Тази седмица ще си получим сценографията. Топла, топла, чак пари…)))))
събота, 30 януари 2010 г.
петък, 29 януари 2010 г.
35 дни до премиерата
четвъртък, 28 януари 2010 г.
36 дни до премиерата
„Като малка имах мече,
мече с шарено елече,
ала кой го пита мече,
що е с шарено елече… или
Всеки ме заглежда днес
любопитно, с интерес,
де съм тръгнала сега
със чадърче във ръка.
Ами ако изведнъж
плисне над гората дъжд?!?
Вярно, Гъбка съм, нали,
но дъждът и мен вали!...
… и какво от това? Кой го е грижа? Елече ли?!? Чадърче ли?!? Кому е нужно? Как кому??? На играчите! За играчите са важни тези неща. За тези, които играят! А аз не искам да играя вече! Не искам да съм играч! Не искам да продължавам да „си измислям” и да „се измислям”. Не искам да рисувам картини и светове, които живеят до следващата вълна. До следващата вода, която ще ги размие и изчисти… Искам сега, когато вълната е изчистила всичко, да открия картинката, тази първата, истинската, която ще ме върне при мен, ще ме върне там, където непрекъснато отлагам да стигна…
P. S.
- Ам/ъм чи къ?
- ‘ъм чи ко!!!”
сряда, 27 януари 2010 г.
вторник, 26 януари 2010 г.
38 дни до премиерата
Всичко тръгна от пробите, разбира се. Актьорите опитаха различни варианти на една и съща сцена. И все не ставаше, и все нещо не достигаше, и все клонеше към клоунада, в което няма лошо, но това категорично не е нашият език. Тоест във всеки език има прекрасни неща, но важното е от кой се нуждае конкретният материал. В една от пробите на монолога на Звяра се роди малък етюд, в който той стои в един стриптийз бар и си пие пиенето. Момичетата му подаваха питиета и му подаваха запалени цигари. Вкопчихме се в това действие, защото то е изключително вярно за мечтите на Звяра. Направихме конвейер. Една му подава пиенето, той го изсушава, поема цигарата, която друга вече му е запалила, изсмуква я, поема питието – изсушава, взима цигарата – изсмуква я, питие, цигара, питие, цигара… питицгара! Дотам! Това беше етюдът, който отключи спектакъла. Не знам как да го обясня, но след това буквално започнахме да бълваме следващите ситуации. И понеже знаехме посоката, идеите и действията се раждаха сами, без насилие. Разбира се тепърва ще ги изработваме, доизмисляме, подреждаме и т.н. Но най-важното е, че си имаме език, на който да проговорим.
понеделник, 25 януари 2010 г.
39 дни до премиерата
Почти целият ми ден отиде в опити да подсигурим бъдещето на спектакъла, а това е трудна работа. Особено в тази икономическа и политическа ситуация. Дори е смешно. Дори е много смешно, ако погледнеш отстрани. Аз днес успях да го направя и доста се посмях. За да създадеш независим театрален проект в тая държава, или трябва да си луд, или трябва да си луд. Е, избор няма, така че продължаваме напред. )))))))) Лека нощ и до утре!
неделя, 24 януари 2010 г.
40 дни до премиерата
“- Аз съм...
- самотен
- самотна
- самотен
- самотна
- забавлявам се
- просто включвам
- седя, за да си запълня времето
- скучно е
- така говоря с някого
- просто да минава време
- не влагам чувства
- не, не те обичам
- от отегчение
- не съм ти казвал, че те обичам
- не съм те лъгал
-така е по-сигурно
-няма болести
- вече не виждам добре
- и така те харесвам
- не обичам да пия сам
- аз не пия…”
откъс от “Мрежата”, автор - Мария Станкова
събота, 23 януари 2010 г.
41 дни до премиерата
петък, 22 януари 2010 г.
42 дни до премиерата
.................................................................................................................................................................................................................................................................................
..........................................................................................................................................................................................................................................................................................................................
четвъртък, 21 януари 2010 г.
43 дни до премиерата
Мисля, че със спектакъла се случва същото. Ако имаш точните адреси, зададени от автора можеш всеки ден да натискаш delete и пак няма да го загубиш, защото той е там, на харда. Загубваш се, натискаш recover и си отново в началото.
Днес се загубихме и се намерихме.
сряда, 20 януари 2010 г.
44 дни до премиерата
Създаването на един спектакъл за мен е като да измислиш нова игра. Най-интересно е определянето на правилата. Когато още почти нищо не знаеш, представяш си едно, на сцената се оказва друго, актьорите подават трето, задачите четвърто, сценографията пето… И така полека започва да се оформя „езика” на представлението. Този процес може да продължи много дълго, но когато се оформи окончателно, спектакълът изведнъж се появява. Внезапно е наистина. Като гъба след проливен дъжд. Та исках да кажа, че сега сме градинари, което ме подсеща, че утре трябва да звънна на фирма „Градинар”!
вторник, 19 януари 2010 г.
45 дни до премиерата
Звяра - ………………………………………………………
Малката - ………………………………………………………
Ленчето - ………………………………………………………
Жената ОК - ………………………………………………………
Сценографът - ………………………………………………………
Фотографът - ………………………………………………………
Режисьорът - Първа репетиция на сцена.
понеделник, 18 януари 2010 г.
46 дни до премиерата
Едно телефонно обаждане преди 3 минути и ето - от редови и редовен читател на блога станах и негов автор (ха!). А дори не съм присъствала на последните репетиции.
Но пък бях в началото, когато от идея “твояЗАвинаги” придоби плътност и материалност. И като всяко ново начинание и тази идея се опъваше, огъваше и тръгна бавно, едва-едва, с клатушкане, криволичене и мърморене, побутвана и поддържана от енергията и ентусиазма на Веселка, Мария и Мариета. Дори и аз в един момент се поддадох на СТРАХА и ме обхвана СЪМНЕНИЕТО – ще бъде или не?!?
Но когато имаш приятели и съмишленици на които можеш да разчиташ – възможния отговор е само един.
И ето, вижте ни сега – 14 души екип, от които 5 актьори (много талантливи), 46 дни до премиерата и 86 чифта обувки (но за това по-нататък).
Много неща се промениха – от заглавието (първоначално постановката се казваше “Скайп ми”) до плътността и на персонажите и сценографията.
И понеже за мен това е изцяло ново начинание – за първи път участвам в създаването на едно тетрално представление, трябва да ви кажа, че много се вълнувам от целия процес – от “оживяването” на текста, от визуализирането на персонажите, от построяването на декора, от написването на първите ноти на музиката. Предстои ни още много работа – от утре актьорите започват работа на сцена, декорът трябва да се довърши, да стартираме рекламната кампания, да почукаме по-още няколко врати, да проведем още повече срещи. Но няма да се оплакваме. Няма да крещим колко е трудно да правиш (различно)изкуство в България.
Защото знам, че нещата ще се случат. Защото видях, че който иска – може. Независимо от всичко. Затова ще Ви чакаме на 05.03.2010.
А дотогава, бъдете част от приключението, “твояЗАвинаги”. Макар и виртуално.
неделя, 17 януари 2010 г.
47 дни до премиерата
Днес е почивен ден. Не трябваше да пиша. Но нали обещах на Мария… Щом стигнах до Мария, ще ви подаря парченце от текста, по който работим. От мен – лека нощ.
„Тихо, тихо, почти на пръсти годините се измъкват през вратата. Една от тях ще затвори. А преди това? Не помня. Думи не помня. Огорчения, обиди, доказвания… Сутрин доказване, по обед – доказване, филия с лютеница, доказване, увяхнали думи, вечеря, телевизия, неудобна възглавница, пот, студ…”
събота, 16 януари 2010 г.
48 дни до премиерата
Създаването на един спектакъл винаги ми е асоциирало пъзел. Шарен и голям. Обаче картинката, която трябва да наредиш не я знаеш предварително, само я усещаш, представяш си я. Вкопчваш се в най-очебийно пасващите си парченца и покрай тях започваш да оформяш островчета от картинки. Единствената разлика е факторът Време. Това пусто време, което те притиска и ти шепне „Няма време! Няма време!” Сещате ли се за анимираното човечето с ципа на устата от „Минута е много”по Първа програма? Живо е!
Та това усещане за пъзел се засилва и от текста на Мария, който е подреден по някаква магическа логика – емоцията. Тези дни само за това мисля. Колкото повече анализираме, човъркаме, подреждаме „Мрежата”, толкова повече се губим в нея. Емоцията не бива да се оправдава, трябва да се усети. Затова етапът на логичният подход към драматургията приключи. "Да минем на пето ниво!" )))
Днес нямахме репетиция и с Мариета отидохме да видим докъде е стигнал майсторът със сценографията. До края на идната седмица ще бъде готова! Когато я видях… тя е все още е необлечена, със железни ребра, стърчащи болтчета и обсипана със стружки… Когато я видях, за миг само ми се стори, че виждам светът на героите. Дебненето на Звяра в ъгъла, несигурните стъпки на Красавицата по оребрения дъсчен под, Малката, свита на две върху пейката, Ленчето, Жената с остриганата коса… Всичките бяха там.
Винаги много се вълнувам при първата си среща с материализирания вече „декор” (не я обичам тази дума, защото ми асоциира бутафория). Усещането е същото, както да мечтаеш силно за нещо и точно когато вече си убеден, че никога няма да ти се случи, изведнъж го виждаш пред себе си. Магия! Пожелавам си още много магии. На вас също!
петък, 15 януари 2010 г.
49 дни до премиерата
“Хаха
Хихи
Кой се крие?
Кой жуми?
Ей на това си играхме днес....
ПУ за мен!
Слушай сега, Ленче...
Много съм слаба по химия, ама интуитивно и безотговорно (това му е хубавото на театъра) смесвам субстанциите и чакам.....
ВЗРИВ!!!
И тогавааааа....ПУ за теб!
Сега напускам лабораторията.
До понеделник на колегите от клуба “Млад химик”.
Веси, моля те, осигури по едно кисело мляко и значки.”
четвъртък, 14 януари 2010 г.
50 дни до премиерата
Мария твърди, че не разказвам искрено за репетициите, че се измъквам пишейки наужким, че ви баламосвам. Отрекох, разбира се. Но, да! Така е. Крия се. Така че, ето, ще ви кажа какво се случва с мен. С всеки изминат ден, откакто репетираме, все по-плътен става светът на героите. И все по-трудно излизам от него. Краят на всяка репетиция става все по-плашещ, все по-трудна става раздялата. Не искам да свършва! Красавицата, Звяра, Малката, Жената с остриганата коса, Ленчето… с всеки изминал ден превземат душата ми и е толкова болезнен фактът, че всъщност те не са истински, те са с мен само от 15 до 19 часа. После си тръгват. Прибират се по домовете си. Къде? На „Оборище”, на улица „Гогол”, на улица „Х”…? Да де, ама там, нали живеят актьорите? Ами явно се сместват някак си. Явно битуват някъде там, между деца, съпрузи, съпруги, приятели, родители… Защото знам, че ги има. А аз остава тук да ги чакам да се наспят, да закусят, да изработят хляба си и да дойдат при мен. Да ми разкажат за себе си. Раздялата е трудно действие.
А колкото до днешната репетиция… За първи път прочетохме текстът от начало до край - без прекъсване. Мария чете Красавицата, защото Вяра беше на снимки. Когато авторът чете собствения си текст нещата звучат по друг начин. Тя чете така, както говори в живота. Започна да ми звучи прекалено реалистично. Мария влезе и се настани в Красавицата абсолютно безпардонно.
Днес имаше двама изгубени в текста – Малката и Ленчето. Проблемът с Ленчето се реши бързо, защото лесно установихме липсващата брънка. Малката все още е в конфликт със себе си, но това е чудесно. За да се оправи едно нещо, то трябва да се развали. И остава странната Жена с остриганата коса, която трябва да изнесе цялата парадоксалност на женската същност. Е, това е предизвикателство. Румен каза, че статичността на пиесата се компенсира от резките смени в състоянията на героите. Това искам да го запазим.
сряда, 13 януари 2010 г.
51 дни до премиерата
Да... Това са само някои от нещата, които си мисля, докато тече репетицията. Мисля си за доверието. Толкова важно за един спектакъл. И се сетих за фризьорката си. Веднъж не знаех какво точно искам и започнах да обяснявам. Нервничех. Тя ме прекъсна: "Що не си гледаш писането, а на мен да оставиш подстригването." Доверието е част от живота и част от изкуството, и от всичко, в което участват повече от един човек е част. След репетиция винаги ми е нервно. Нямам представа как се чувства Веси. Тя не казва. Другите също мълчат. Изгризват ме съмнения. Съмненията също са част от живота. Е, аз искам този спектакъл да бъде част от живота. Стискайте палци!
Утре ще има и снимки. Не зная дали сте обърнали внимание. Хората на снимките са едни и същи, но израженията им се менят всеки ден. Искрено се надявам да видя към края вместо лицата на моите приятели, лицата на героите.
вторник, 12 януари 2010 г.
52 дни до премиерата
понеделник, 11 януари 2010 г.
53 дни до премиерата
P.S. Всеки ден ще е така, бях забравила, затова така… уплашено. Утре ще е по-добре. Шегувам се!
неделя, 10 януари 2010 г.
54 дни до премиерата
събота, 9 януари 2010 г.
55 дни до премиерата
петък, 8 януари 2010 г.
56 дни до премиерата
четвъртък, 7 януари 2010 г.
57 дни до премиерата
сряда, 6 януари 2010 г.
58 дни до премиерата
До петък.
P.S. Петък ще ви дам повече информация за всеки един от персонажите, за да мога да пиша по-конкретно. Но сега ще ви кажа имената и актьорите:
Звярът – Румен Гаваназов, Красавицата – Вяра Коларова, Малката – Мая Бежанска, Ленчето – Мила Коларова, Жената с остриганата коса – Мариета Петрова, Мъжът – DJ Paul.
вторник, 5 януари 2010 г.
59 дни до премиерата
понеделник, 4 януари 2010 г.
За проекта "твояЗАвинаги!"
Пиесата "твояЗАвинаги!” се разработва в продължение на две години от драматурга Мария Станкова. Текстът преживя доста метаморфози, докато достигне до настоящия си завършен вариант, като един от етапите, през които премина е издаването му под формата на новела "Мрежата” в новата книга на Мария Станкова „Скука” (ИК "Жанет 45”, гр.София 2008г., стр.145).
Основният провокатор в тази пиеса е масовото отчуждаване на хората посредством интернет заместителите на комуникация като Skype, Icq, Facebook, всякакви форуми за запознанства и chatпространства. В драматургичния текст на проекта „твояЗАвинаги!” се изследват и разработват взаимоотношенията между хора, крайно отдадени на виртуалното пространство, които изцяло са загубили връзката си с „живия” свят. Бягството от реалността се осъществява чрез създаването на алтернативна виртуална реалност. В това измислено пространство всеки от персонажите изгражда анонимен образ, с който се представя пред другите, като трагедията не е в измислянето на ‘alter ego’, а в изместването на реалното лице от фантазното.
Ти си този, който искаш да бъдеш, или този, който не би могъл да бъдеш, или спомена за мама, или... Ролите във виртуалното пространство са безкрайно много, въображението бълва човешки характери, докато персонажите изцяло загубят собственото си Аз, миналото си, живота си:
„-Здр.(здравей) Аз съм Красавицата.
-Звяра.
-Малката. Имаш ли пик (снимка)?...
Мрежата пулсираше неравномерно и отчиташе броя на новонавлезлите. Дишаше тихо. Изпъната. Без гънки. Никога боса. С усмивка. Ето, още един...”
Именно заради това изгубване измежду намислените профили персонажите нямат реални имена. Те са продукт на собственото си бягство. И ужким на игра, и само за малко, докато забравят собствените си лица, лицата на родители си, на децата си, на миналото си, на настоящето си... всичко е chat!
Сценичното решение за представяне на основната драматургична идея на проекта се състои в няколко „закотвени” в празното сценично пространство компютърни стола, в които живеят персонажите. Костюмите им са слепнали със столовете от дългото стоене в тях и създават илюзията за срастване на пластмасата на стола и човешката плът. Пред и зад персонажите, пространството е отделено от „водна мъгла”, върху която се прожектират сцени от илюзорния свят, който обитават - виртуалните им лица, виртуалните им мечти, виртуалните им желания. Целта на тази иновативна технология е да се създаде усещане за триизмерна визия, която ще помогне за максимално достоверно изграждане на виртуалната реалност. Единственото истинско, материално нещо на сцената е купчина обувки по пода, която символизира отказването от земния живот. Персонажите са кацнали в нищото, между земята и небето, и нито един от тях не иска да си спомни, че съществува там долу, в реалния свят.
За пиесата "твояЗАвинаги!"
„Всичко красиво се държи на много тънка нишка. Тънка като импулс... Ставаш сутрин, слагаш кафе и сядаш пред компютъра. Мониторът премигва със синьото си око, поглежда те и казва: Ти си невероятен! Ти си единствен и неповторим! Ти си върхът! Венецът на природата! Мониторът не забелязва изкривените от артрит пръсти. Не усеща болките в краката. Мониторът не отчита възрастта. Не го интересува, че не си се къпал. Той те обожава. Обожават те всички с монитори. Защото ти си героят! Животът ти е пълен с приключения. Не си самотен. Не си страхливец. Не си обикновено лайно. Най-сигурното убежище от страховете е „мястото пред монитора”. Там е животът, който искаш, но не си имал. Живей го! Нищо друго не ти остава! Тънката нишка постепенно се навива около теб, пристяга те и те превръща в какавида. Мониторът казва: Ти си какавида. Вечно мой! Завинаги мой! Единствено мой!
И когато ужасът те стисне за гърлото, вече е късно.”
Мария Станкова – автор на пиесата „твояЗАвинаги!”
За екипа на "твояЗАвинаги!"
Мария Станкова – автор.
Веселка Кунчева – режисьор.
Мариета Голомехова – сценограф и костюмограф.
Христо Намлиев – композитор.
Бистра Кунчева-Кечиджиева – хореограф, гримьор.
Роси Гоневска – театрален фотограф.
Кристиян Будев – видео монтажист.
Румен Гаванозов – актьор.
Мая Бежанска – актриса.
Вяра Коларова – актриса.
Мариета Петрова – актриса.
Мила Коларова – актриса.
DJ Paul - диджей и актьор.
Катя Тричкова - продуцент, координатор.
За блога "твояЗАвинаги!"
“твояЗАвинаги!” е името на нов театрален проект, чийто текст е създаден по новелата „Мрежата” от Мария Станкова. Проектът стартира на 05. 01. 2010г. Под „стартира” имам предвид, че започва репетиционен процес и следва премиера на 05. 03. 2010г. Целта на този блог е да „документирам” един цял репетиционен процес. Всеки ден в 23 часа ще описвам какво се е случило на репетициите, в какво сме успели, в какво сме сбъркали, накъде продължаваме, какво ще опитаме на следващата репетиция и така... до финала. Всеки „пост” ще наименувам с дните, които остават до премиерата и към него ще прикрепям снимки от състоялата се репетиция. Надявам се, че по този начин ще успея да създам пълна картина на „раждането” на един спектакъл и да му намеря дом - сцена, на която да проходи.