PR на "твояЗАвинаги!" - Радост Пенева, email: radost.peneva@gmail.com, телефон: 0878215955

неделя, 31 януари 2010 г.

33 дни до премиерата

Днес се видях с художничката, която ще ни прави дизайна на рекламните материали. Казва се Ева. Идеята й за визията на плаката и флаерите е страхотна. Няма да издам каква е, тъй като много скоро ще я видите. Е, скоро, скоро, след две седмици най-скоро, хи-хи-хи…
С Христо Намлиев обсъдихме музикалната концепция на спектакъла. Не мога да я разкажа, но мисля, че ако трябва да се опише с една дума, то думата е носталгия. Носталгия по-нещо невъзвратимо, недокоснато, загубено. Дали това е отминала любов или пропилени години… зависи от слушателя. Ами… днес нищо друго не успях да свърша, затова спирам да пиша. Все пак днес беше неделя. Не, че се оправдавам, но исках да си поема глътка въздух. Да погледам филми, да почета книги. Направих го. От утре пак започвам с чист и освежен мозък. Хах, дано последното твърдение е вярно. Лека нощ!
P.S. Тази седмица ще си получим сценографията. Топла, топла, чак пари…)))))

събота, 30 януари 2010 г.

петък, 29 януари 2010 г.

35 дни до премиерата

Тия дни мисля за жестокостта на хората. За онази детинска жестокост, която се поражда у човек, когато види срещу себе си по-слаб, по-уязвим индивид. Дали това е някакъв животински инстинкт или е задоволяване на егото? Да демонстрираш сила чрез унижението на друг човек, да си докажеш, че все още можеш да мачкаш, да удряш, да плюеш… да си Звяр! Всичко това говори по-скоро за Его, отколкото за инстинкт за оцеляване. В тая страна на почит е негативизмът. Уважава се не това, което си успял да направиш, а това което си успял да разрушиш. А може би това се дължи на славянската ни натура . Нали Достоевски твърди, че славянската душа е такава, че колкото повече приближава бляна си, толкова повече в нея се заражда озлоблението и тъкмо човек да постигне мечтата си, душата му изведнъж, напук, я разрушава, от раз! Защо? Не знам. Та си мислех, ако открито сме толкова жестоки, трябва ли да дамгосаме Звяра, Красавицата, Малката? Трябва ли да ги намразим, заради слабостта им, заради безсилието им, заради невъзможността да се справят с реалния си живот? И ако ги намразим, какво ще спечелим? Убедена съм, във всеки от нас има по един скрит Звяр, една скрита Красавица, скрита от света Малката… И ако в пиесата авторът не им е дал шанс да се справят, нека ние да им помогнем да се смирят със себе си, да се приемат такива, каквито са… Това исках да ви кажа. Казах го.

четвъртък, 28 януари 2010 г.

36 дни до премиерата

Днес в блога пише Вяра Коларова:

„Като малка имах мече,
мече с шарено елече,
ала кой го пита мече,
що е с шарено елече… или
Всеки ме заглежда днес
любопитно, с интерес,
де съм тръгнала сега
със чадърче във ръка.
Ами ако изведнъж
плисне над гората дъжд?!?
Вярно, Гъбка съм, нали,
но дъждът и мен вали!...
… и какво от това? Кой го е грижа? Елече ли?!? Чадърче ли?!? Кому е нужно? Как кому??? На играчите! За играчите са важни тези неща. За тези, които играят! А аз не искам да играя вече! Не искам да съм играч! Не искам да продължавам да „си измислям” и да „се измислям”. Не искам да рисувам картини и светове, които живеят до следващата вълна. До следващата вода, която ще ги размие и изчисти… Искам сега, когато вълната е изчистила всичко, да открия картинката, тази първата, истинската, която ще ме върне при мен, ще ме върне там, където непрекъснато отлагам да стигна…

P. S.
- Ам/ъм чи къ?
- ‘ъм чи ко!!!”

сряда, 27 януари 2010 г.

вторник, 26 януари 2010 г.

38 дни до премиерата

Гледали ли сте „Балът” на Еторе Скола? Ако не сте, непременно го гледайте! В този филм всичко се изразява чрез пластиката на персонажите. Цялото действие се развива в една бална зала. Текст няма. Знам, че звучи скучно, но е невероятен филм! Спектакълът „Твоя завинаги” е много близо до него. Не по гениалност, а като изразни средства. Днес открихме, убедена съм, езикът на представлението. Мисля бях писала, че това е най-важното, защото за да проговориш първо трябва да узнаеш на какъв език искаш да говориш. Е, ние не сме го научили, но разбрахме кой е и всичко започна да се подрежда. Идеята + текста + сценографията + актьорската игра + хореографията + визуалните ефекти + оскъдния реквизит + музиката = твояЗАвинаги!
Всичко тръгна от пробите, разбира се. Актьорите опитаха различни варианти на една и съща сцена. И все не ставаше, и все нещо не достигаше, и все клонеше към клоунада, в което няма лошо, но това категорично не е нашият език. Тоест във всеки език има прекрасни неща, но важното е от кой се нуждае конкретният материал. В една от пробите на монолога на Звяра се роди малък етюд, в който той стои в един стриптийз бар и си пие пиенето. Момичетата му подаваха питиета и му подаваха запалени цигари. Вкопчихме се в това действие, защото то е изключително вярно за мечтите на Звяра. Направихме конвейер. Една му подава пиенето, той го изсушава, поема цигарата, която друга вече му е запалила, изсмуква я, поема питието – изсушава, взима цигарата – изсмуква я, питие, цигара, питие, цигара… питицгара! Дотам! Това беше етюдът, който отключи спектакъла. Не знам как да го обясня, но след това буквално започнахме да бълваме следващите ситуации. И понеже знаехме посоката, идеите и действията се раждаха сами, без насилие. Разбира се тепърва ще ги изработваме, доизмисляме, подреждаме и т.н. Но най-важното е, че си имаме език, на който да проговорим.

понеделник, 25 януари 2010 г.

39 дни до премиерата

Днес нямаше репетиция. Утре обаче ще има. Ще четем и ще поставим началото на спектакъла. Кое начало обаче, не зная, защото съм намислила няколко варианта. Не мога да си избера един, затова ще ги пробваме всичките. Сцената си има нейни правила. Не мога да предвидя какво ще се получи. Утре ще пиша с подробности какво е станало.
Почти целият ми ден отиде в опити да подсигурим бъдещето на спектакъла, а това е трудна работа. Особено в тази икономическа и политическа ситуация. Дори е смешно. Дори е много смешно, ако погледнеш отстрани. Аз днес успях да го направя и доста се посмях. За да създадеш независим театрален проект в тая държава, или трябва да си луд, или трябва да си луд. Е, избор няма, така че продължаваме напред. )))))))) Лека нощ и до утре!

неделя, 24 януари 2010 г.

40 дни до премиерата

Снощи сънувах, че подреждам конструкцията на спектакъла. Думи, които се редяха в една нишка и трябваше да образуват логични изречения. Бях започнала с нишката на Красавицата и малко преди края не ми стигнаха думите. Захвърлих Красавицата и реших да се захвана с Малката. Надявах се от нея да „хартисат” изречения, с които да допълня Красавицата. Не успях. Събудих се. Дълго мислих сутринта за тоя сън. И се сетих, че докато репетирахме на маса Мария Станкова непрекъснато ни повтаряше, че четирите жени са различни лица на една жена и тази жена е Красавицата. Тогава не я разбрах. Мислех си, че това е някаква нейна представа за пиесата, която няма никакво действено значение за нас. В края на краищата разказваме историите на четири различни жени, от четири различни града, с четири различни професии, четири различни съдби. И единственото, което ги свързва е нуждата им от Мрежата. Така си мислех. Но сега, след този сън разбрах, че не мога да навържа съдбите им без да се вглеждам в историите на другите. Нишките се тъкат паралелно (Ех, Мария, това твое „лопе де вега”!). Всяка е свързана с другите три. Не житейски, а като послание. Всяка от тях иска да бъде обичана. Без значение кой ще я обича. Без значение от къде е, какъв е, колко е висок, какво е миналото му, какви са мечтите му… Желанието е единствено, посоката – една. Да бъдеш някому завинаги! Всяка от тях го търси по свой собствен начин. Но една ще се осмели да бъде намерена. И всъщност, ако не успея да подредя търсенията им така, че да доведат до възможността една от тях да бъде обичана, то тогава не биваше да се хващам с този роман. Защото това е историята.

“- Аз съм...
- самотен
- самотна
- самотен
- самотна
- забавлявам се
- просто включвам
- седя, за да си запълня времето
- скучно е
- така говоря с някого
- просто да минава време
- не влагам чувства
- не, не те обичам
- от отегчение
- не съм ти казвал, че те обичам
- не съм те лъгал
-така е по-сигурно
-няма болести
- вече не виждам добре
- и така те харесвам
- не обичам да пия сам
- аз не пия…”
откъс от “Мрежата”, автор - Мария Станкова

събота, 23 януари 2010 г.

41 дни до премиерата

Днес малко виновно ще пиша, защото вчера се измъкнах по терлички. Чувствах се ужасно и нямах сили да пиша. И така виновно ще ви споделя, че стигнахме до затънтена улица на вчерашните репетиции. Обърках се. Не се получаваше. Ключето към целия спектакъл го нямаше. С Мая седнахме след това и започнахме да си говорим. Тя непрекъснато дърпаше към водата и обувките, сякаш те щяха да решат този толкова огромен и невъзможен проблем. Но тя настояваше. „ Във водата, мисли! Водата…” И… да! Във водата е! Ключът е воден… ))) Не е ли безумие, наистина? Когато започнахме да работим с Мариета по този проект, фантазирахме какви неща могат да се случат с тази вода. Появяваха ни се картина след картина и ние, поощрени от представите си, продължавахме напред. После дойде етапът на текста, после на кандидатстването в Столична община, после търсенето на още пари (и съответно тяхното ненамиране), после – изборът на актьори, намиране на сцена (благодаря на театър Ателие 313 за гостоприемството), после типът безплатна реклама, обиколки по магазини, репетиции на маса, промяна на текста, героите, героите, мотивацията, биографията, първи стъпки на сцена и… не става! Защо? Защото забравихме откъде тръгнахме. Забравихме защо поехме по този път. Колко било лесно да се изгубиш. И си мислех днес върху това чудо, което ни се случи. Дали не се случва така и в живота? Да поемеш нанякъде и да забравиш защо. Да кривнеш в някоя малка пътека и да се изгубиш. Завинаги.

петък, 22 януари 2010 г.

42 дни до премиерата

.............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................
.................................................................................................................................................................................................................................................................................

..........................................................................................................................................................................................................................................................................................................................

четвъртък, 21 януари 2010 г.

43 дни до премиерата

Преди няколко дена анонимен потребител на моя интернет доставчик влезе в компютъра ми и изтри цялата информация, която имам. Целият ми труд от десет години насам. Всичко… Не всичко. Излъгах! Беше ми оставил папката cv, която съдържаше над 30 автобиографии и в нея не беше изтрил единствено файла veselka kuncheva – cv. Подигравка някаква. Да не забравя коя съм. Признавам, наистина ми се стори, че животът ми е изтрит. Някой влязъл в компютъра ми, селектирал живота ми и натиснал delete. Толкова просто. И аз изчезвам. Десет години назад. Така си мислех, докато ревях на брат ми, който се занимава с нови компютърни технологии. Явор (брат ми), измъквайки се от гробовната телефонна атмосфера, която наложих безапелационно успя да ми обясни, че да изтриеш файлове не е толкова лесно, защото всеки файл, независимо дали е видео, снимка или текст е просто адрес. И в харда ми тези адреси са запазени. Просто трябваше да смъкна една програма и да натисна recover deleted files и… готово! Десетте години живот, който бях изгубила безвъзвратно се върна. Нищо не се бе случило.
Мисля, че със спектакъла се случва същото. Ако имаш точните адреси, зададени от автора можеш всеки ден да натискаш delete и пак няма да го загубиш, защото той е там, на харда. Загубваш се, натискаш recover и си отново в началото.
Днес се загубихме и се намерихме.

сряда, 20 януари 2010 г.

44 дни до премиерата

В една игра винаги си има правила. Ако ги забравиш – излизаш от играта. Ако ги нарушиш – играта губи смисъла си, тъй като от игра се превръща в безсмислица. Например, ако играем на „сляпа баба” и човекът с вързаните очи гледа през кърпата, тогава той веднага ще хване другите играещи и играта ще изчезне. В театъра е същото. Всеки спектакъл има свои собствени правила. И ако тези правила не станат ясни още първите минути на зрителя, той ще си тръгне, или ако е любезен ще остане да похърква на стола, но в единия или в другия случай няма какво да следи на сцената. Все едно да четеш изречения, които не са обвързани в история.
Създаването на един спектакъл за мен е като да измислиш нова игра. Най-интересно е определянето на правилата. Когато още почти нищо не знаеш, представяш си едно, на сцената се оказва друго, актьорите подават трето, задачите четвърто, сценографията пето… И така полека започва да се оформя „езика” на представлението. Този процес може да продължи много дълго, но когато се оформи окончателно, спектакълът изведнъж се появява. Внезапно е наистина. Като гъба след проливен дъжд. Та исках да кажа, че сега сме градинари, което ме подсеща, че утре трябва да звънна на фирма „Градинар”!

вторник, 19 януари 2010 г.

45 дни до премиерата

Красавицата - ………………………………………………………
Звяра - ………………………………………………………
Малката - ………………………………………………………
Ленчето - ………………………………………………………
Жената ОК - ………………………………………………………
Сценографът - ………………………………………………………
Фотографът - ………………………………………………………
Режисьорът - Първа репетиция на сцена.

понеделник, 18 януари 2010 г.

46 дни до премиерата

Днес в блога пише Катя Тричкова:
Едно телефонно обаждане преди 3 минути и ето - от редови и редовен читател на блога станах и негов автор (ха!). А дори не съм присъствала на последните репетиции.
Но пък бях в началото, когато от идея “твояЗАвинаги” придоби плътност и материалност. И като всяко ново начинание и тази идея се опъваше, огъваше и тръгна бавно, едва-едва, с клатушкане, криволичене и мърморене, побутвана и поддържана от енергията и ентусиазма на Веселка, Мария и Мариета. Дори и аз в един момент се поддадох на СТРАХА и ме обхвана СЪМНЕНИЕТО – ще бъде или не?!?
Но когато имаш приятели и съмишленици на които можеш да разчиташ – възможния отговор е само един.
И ето, вижте ни сега – 14 души екип, от които 5 актьори (много талантливи), 46 дни до премиерата и 86 чифта обувки (но за това по-нататък).
Много неща се промениха – от заглавието (първоначално постановката се казваше “Скайп ми”) до плътността и на персонажите и сценографията.
И понеже за мен това е изцяло ново начинание – за първи път участвам в създаването на едно тетрално представление, трябва да ви кажа, че много се вълнувам от целия процес – от “оживяването” на текста, от визуализирането на персонажите, от построяването на декора, от написването на първите ноти на музиката. Предстои ни още много работа – от утре актьорите започват работа на сцена, декорът трябва да се довърши, да стартираме рекламната кампания, да почукаме по-още няколко врати, да проведем още повече срещи. Но няма да се оплакваме. Няма да крещим колко е трудно да правиш (различно)изкуство в България.
Защото знам, че нещата ще се случат. Защото видях, че който иска – може. Независимо от всичко. Затова ще Ви чакаме на 05.03.2010.
А дотогава, бъдете част от приключението, “твояЗАвинаги”. Макар и виртуално.

неделя, 17 януари 2010 г.

47 дни до премиерата

Когато съм в репетиционен процес и имам почивен ден се чувствам безполезна. Ненужна никому. Предполагам, че това се получава, защото цялото ми внимание е концентрирано в една цел – спектакъла. Започвам да се губя, да ровя из себе си, из миналото си, из плановете за бъдещето си. И всичко изглежда толкова безсмислено и глуповато, че се учудвам как е възможно да пропилея живота си без да се усетя. И защо? Заради нуждите на собствения ми егоизъм – да правя това, което ми доставя удоволствие – спектакъл – първи, втори, трети… И после какво? Следващият? И след него какво? Следващият? И ??? Накрая? Къде ще стигна? На прав път ли съм? Дали не е друг пътят? И защо? Защо? Защо?
Днес е почивен ден. Не трябваше да пиша. Но нали обещах на Мария… Щом стигнах до Мария, ще ви подаря парченце от текста, по който работим. От мен – лека нощ.
„Тихо, тихо, почти на пръсти годините се измъкват през вратата. Една от тях ще затвори. А преди това? Не помня. Думи не помня. Огорчения, обиди, доказвания… Сутрин доказване, по обед – доказване, филия с лютеница, доказване, увяхнали думи, вечеря, телевизия, неудобна възглавница, пот, студ…”

събота, 16 януари 2010 г.

48 дни до премиерата

Пъзелът започва да се подрежда.
Създаването на един спектакъл винаги ми е асоциирало пъзел. Шарен и голям. Обаче картинката, която трябва да наредиш не я знаеш предварително, само я усещаш, представяш си я. Вкопчваш се в най-очебийно пасващите си парченца и покрай тях започваш да оформяш островчета от картинки. Единствената разлика е факторът Време. Това пусто време, което те притиска и ти шепне „Няма време! Няма време!” Сещате ли се за анимираното човечето с ципа на устата от „Минута е много”по Първа програма? Живо е!
Та това усещане за пъзел се засилва и от текста на Мария, който е подреден по някаква магическа логика – емоцията. Тези дни само за това мисля. Колкото повече анализираме, човъркаме, подреждаме „Мрежата”, толкова повече се губим в нея. Емоцията не бива да се оправдава, трябва да се усети. Затова етапът на логичният подход към драматургията приключи. "Да минем на пето ниво!" )))
Днес нямахме репетиция и с Мариета отидохме да видим докъде е стигнал майсторът със сценографията. До края на идната седмица ще бъде готова! Когато я видях… тя е все още е необлечена, със железни ребра, стърчащи болтчета и обсипана със стружки… Когато я видях, за миг само ми се стори, че виждам светът на героите. Дебненето на Звяра в ъгъла, несигурните стъпки на Красавицата по оребрения дъсчен под, Малката, свита на две върху пейката, Ленчето, Жената с остриганата коса… Всичките бяха там.
Винаги много се вълнувам при първата си среща с материализирания вече „декор” (не я обичам тази дума, защото ми асоциира бутафория). Усещането е същото, както да мечтаеш силно за нещо и точно когато вече си убеден, че никога няма да ти се случи, изведнъж го виждаш пред себе си. Магия! Пожелавам си още много магии. На вас също!

петък, 15 януари 2010 г.

49 дни до премиерата

Днес в блога пише Мила Коларова:
“Хаха
Хихи
Кой се крие?
Кой жуми?
Ей на това си играхме днес....
ПУ за мен!
Слушай сега, Ленче...
Много съм слаба по химия, ама интуитивно и безотговорно (това му е хубавото на театъра) смесвам субстанциите и чакам.....
ВЗРИВ!!!
И тогавааааа....ПУ за теб!
Сега напускам лабораторията.
До понеделник на колегите от клуба “Млад химик”.
Веси, моля те, осигури по едно кисело мляко и значки.”

четвъртък, 14 януари 2010 г.

50 дни до премиерата

От утре в този блог ще започнат да пишат и други участници в проекта „твояЗАвинаги!”. Снощи интернетът ми прекъсна. Обадих се спешно на Мария да ме замести. И тя писа. И на мен много ми хареса. Разбира се, веднага се опитах да я убедя да поеме писането изцяло, под предлог, че тя е писател, а аз не съм. Писателят се изсмя. Много ясно! Хвана ме в крачка. Знае, че не обичам да пиша и с удоволствие ще се отърва от това задължение. Понякога ме е яд, че се познаваме от години, защото в случай като тоя можех да я метна. Истината е, че в детството си отказах да вписвам дневник от ужас, че заковавам на хартия личния си живот. А сега, по моя собствена идея, разказвам създаването на мой спектакъл, което е много по-лично от бита ми. Нищо. Реших да експериментирам и ще доведа опита докрай. Проблемът си е мой. Обаче, наистина мисля, че блогът ще се обогати, ако в него, от време на време, пишат и другите участници в проекта. Все пак гледната точка ще е различна, което вярвам ще е интересно. Пък и нали всички заедно го създаваме този спектакъл.
Мария твърди, че не разказвам искрено за репетициите, че се измъквам пишейки наужким, че ви баламосвам. Отрекох, разбира се. Но, да! Така е. Крия се. Така че, ето, ще ви кажа какво се случва с мен. С всеки изминат ден, откакто репетираме, все по-плътен става светът на героите. И все по-трудно излизам от него. Краят на всяка репетиция става все по-плашещ, все по-трудна става раздялата. Не искам да свършва! Красавицата, Звяра, Малката, Жената с остриганата коса, Ленчето… с всеки изминал ден превземат душата ми и е толкова болезнен фактът, че всъщност те не са истински, те са с мен само от 15 до 19 часа. После си тръгват. Прибират се по домовете си. Къде? На „Оборище”, на улица „Гогол”, на улица „Х”…? Да де, ама там, нали живеят актьорите? Ами явно се сместват някак си. Явно битуват някъде там, между деца, съпрузи, съпруги, приятели, родители… Защото знам, че ги има. А аз остава тук да ги чакам да се наспят, да закусят, да изработят хляба си и да дойдат при мен. Да ми разкажат за себе си. Раздялата е трудно действие.
А колкото до днешната репетиция… За първи път прочетохме текстът от начало до край - без прекъсване. Мария чете Красавицата, защото Вяра беше на снимки. Когато авторът чете собствения си текст нещата звучат по друг начин. Тя чете така, както говори в живота. Започна да ми звучи прекалено реалистично. Мария влезе и се настани в Красавицата абсолютно безпардонно.
Днес имаше двама изгубени в текста – Малката и Ленчето. Проблемът с Ленчето се реши бързо, защото лесно установихме липсващата брънка. Малката все още е в конфликт със себе си, но това е чудесно. За да се оправи едно нещо, то трябва да се развали. И остава странната Жена с остриганата коса, която трябва да изнесе цялата парадоксалност на женската същност. Е, това е предизвикателство. Румен каза, че статичността на пиесата се компенсира от резките смени в състоянията на героите. Това искам да го запазим.

сряда, 13 януари 2010 г.

51 дни до премиерата

На 13 януари в блога на Веселка Кунчева пише Мария Станкова. Това не е по съображения литературни, а чисто технически. Доставчиците на интернет имат проблем. Той се отразява на потребителите. Те получават или не получават удоволствие от потреблението.)))) Ето тази свързаност на нещата винаги ме вълнува. И си мисля за зрителя, който получава едно зрелище, което пък е следствие на връзките между хора, които съпреживяват нечий текст. Така и така съм получила едно квадратче място, имам възможността да кажа какво мисля за творческия процес. Той трябва да е общ. И всеки трябва да се чувства част от механизъм. Крайната цел е механизмът да проработи. Дълги години бях пом.реж. Започнах във ВИТИЗ при проф. Ф. Филипов и продължих в Оперетата. Наблюдавала съм репетиционните процеси на много режисьори. Едно мога да кажа със сигурност: Режисьорът е пастир. Той не дава на стадото да се разпилява по храстите край пътя. Покровски казваше, че актьорът трябва да е като чист лист хартия, когато започва нова роля. Да забрави всичко, което е играл и да започне обучението си с тази роля. Седях на първата репетиция, гледах Мая, Мариета, Румен, Мила и Вера и си мислех, че всъщност трябва да забравя, че са ми приятели и трябва да си ги представям като герои /персонажи ги наричат, но на мен герои по ми харесва/. Трябва да си ги представя като чужди хора, в чийто интимен свят надничам. И осъзнах нещо просто.))))) В личния живот на приятелите си човек не рови. Той се задоволява с това, което му предлагат. В личния живот ние сме гости. А в чуждия - този на героите ровим. Търсим най-гадните му черти. Искаме обяснения. Проявяваме едно некрасиво любопитство към живота на героя. Сега отивам на репетициите с нетърпение. Искам да видя докъде може да доведе това любопитство. Дали то наистина убива, както твърди китайската поговорка...
Да... Това са само някои от нещата, които си мисля, докато тече репетицията. Мисля си за доверието. Толкова важно за един спектакъл. И се сетих за фризьорката си. Веднъж не знаех какво точно искам и започнах да обяснявам. Нервничех. Тя ме прекъсна: "Що не си гледаш писането, а на мен да оставиш подстригването." Доверието е част от живота и част от изкуството, и от всичко, в което участват повече от един човек е част. След репетиция винаги ми е нервно. Нямам представа как се чувства Веси. Тя не казва. Другите също мълчат. Изгризват ме съмнения. Съмненията също са част от живота. Е, аз искам този спектакъл да бъде част от живота. Стискайте палци!
Утре ще има и снимки. Не зная дали сте обърнали внимание. Хората на снимките са едни и същи, но израженията им се менят всеки ден. Искрено се надявам да видя към края вместо лицата на моите приятели, лицата на героите.

вторник, 12 януари 2010 г.

52 дни до премиерата

Отново четене на маса. Разнищване на образи, идеята, темата, поведението, логиката, линията, линиите, мрежата от хора, и думи, и фантазии. Вярно – невярно! Може – не може! Репетиция на маса… Началото беше трудно, поехме в друга посока, която ни заведе в безпътицата – пътища много, а Пътят го няма. Добре, че дойде Мария, за да ни върне към началото. И се върнахме. Но всъщност това загубване не беше безсмислено, защото благодарение на него си зададохме въпросите, които уплътняват житейския опит на персонажите. Но още по-хубаво беше, че се завърнахме към първоначалната си идея. Както казва Мария: „Под вола винаги има теле.” Ми има, видях.

понеделник, 11 януари 2010 г.

53 дни до премиерата

Днес… Днес мина трудно, тътрузещо се, болезнено. Появиха се съмненията дали е изчадие или божие творение представлението. То почна да рита и да ни притеснява. Надявам се да не е изчадие, но гаранции нямам. Вътре е, в нас, как да разбера? Кой е скенера, който ще ни каже какво би излязло от всичкото това мъчене, умуване, опитване? Скенер няма. Гарант няма. До края да стигнем само, до края. Разруши всичко, за да почнеш отначало – познато и толкова трудно… За днес толкова.
P.S. Всеки ден ще е така, бях забравила, затова така… уплашено. Утре ще е по-добре. Шегувам се!

неделя, 10 януари 2010 г.

54 дни до премиерата

А сега малко информация за сценографията… Ох! Трябва да съм много предпазлива в думите, които използвам, за да „разкажа” визуалната концепция на представлението, тъй като Мариета е много докачлива на тая тема. Все недоволства, но я опитайте да разкажете картина. Ами, трудно е! Дори невъзможно, но ще се опитам да щрихирам, колкото ми е по силите. Та, решението е… две пейки и вода. Мисля, че това изречение е перфектно, няма детайли – няма цупене. Защото, колкото повече навлизам в подробности, толкова по-голяма е вероятността да се оплета и да сбъркам. Е, Мариета, доволна ли си?

събота, 9 януари 2010 г.

55 дни до премиерата

С Мария завършихме днес пиесата. Мисля, че се получи. Тя също мисли така, което е добре. Дори много добре. Ще ви разкажа за персонажите. Започвам със Звяра (Румен Гаванозов) – алкохолик! От най-ярките представители на алкохолните любители. Всъщност той не е любител отдавна, той е зависим. Изцяло. Минавам към Красавицата (Вяра Коларова) – самотна, застаряваща жена, болна от артрит, която се е вкопчила в интернет мрежата, мислейки че там е последния й шанс да намери любовта на живота си. Твърди, че е девствена. Дали е така… не коментирам! Продължавам с Ленчето (Мила Коларова) – работи в хлебозавода, има един син, който живее в чужбина, от време на време се чуват по Скайп, защото телефоните са скъпи. Приятели няма. Приятелка има една – Зойчето, която е обсебена от идеята да отрови мъжа си. Сега за Малката (Мая Бежанска) – слабохарактерна, безволева жена, на която са й взели детето. Детето й е почти на три години и вероятно дори не я помни. Нейната фикс идея е да отмъсти на всички мъже в интернет пространството. Остана Жената с остриганата коса (Мариета Петрова) – след като е загубила най-близките си същества е решена да започне живота си от начало. Изходът е само в Мрежата. Там някъде някой чака точно нея и тя ще го намери, за да заживее с него завинаги!

петък, 8 януари 2010 г.

56 дни до премиерата

„Излизам от мрака, за да се превърна в светлина. Напускам музиката, за да се слея с тишината. Изхвърлям чадъра си, за да усетя дъжда. Качвам се на най-високия връх, за да поздравя вятъра-а-а…” изпява Мая в клипа си „Накъде”. Толкова е вярно, толкова е вярно за ролята й! Ще участва! Клипът. Трябва да оправим авторските права. Днес репетицията беше прекрасна. Уточнихме действието. Уточнихме мястото. Остава само да го направим. Щастлива съм. За малко ще е със сигурност щастието, ама пък малко ли е? Родиха се много идеи. Толкова много, че не знам с коя да започна. Затова, нито една няма да ви кажа. За да не ощетя другите идеи, които ще забравя. Обаче, за пръв път мога да кажа… спектакълът си пое първия дъх. От нас зависи дали ще оцелее, ама е жив! Жив е, мамка му! Няма сега да ви представям персонажите, защото съм много уморена и не ми се пише, но събота и неделя само с това ще ви занимавам. Имахме ужасно хубава репетиция! Честно!

четвъртък, 7 януари 2010 г.

57 дни до премиерата

Днес мислех да не пиша, но Мария ме убеди, че е редно, защото в създаването на един спектакъл не са важни само репетициите, че процесът е най-вече мисловен. Както винаги е права, това много ме изнервя. Шегувам се. В момента би трябвало тя да пише новата пиеса, за която се уточнихме какво трябва да се получи. След дълъг разговор днес се оказа, че почти целият текст ще се пренапише. Иначе няма как да се получи, ще останем само на философстване и приятно бърборене, което никой от нас не обича, нито да гледа, нито да прави. Всъщност осъзнахме, че до голяма степен сме се подвели от познаването на новелата „Мрежата” и това е осакатило развитието на персонажите в пиесата. Новелата си е новела, а пиесата – пиеса. Ама че мъдро звучи. Да видим Мария дали ще се справи. Стоя сега пред компютъра и чакам да ми се обади, за да си получа новия текст по Скайп. Чакането е изнервящо. Три, две, едно… Мария, готова ли си?

сряда, 6 януари 2010 г.

58 дни до премиерата

Днес репетицията беше кратка. 2 часа. Толкоз. Персонажите започват да се уплътняват. Говорим много за мотивите, които ги движат, желанията им, страховете им. Мария твърди, че страхът от смъртта е изворът на всички фобии. Сигурно е така. Търсим свръхзадачата на представлението. Аз мисля, че нашата свръхзадача е израждането на общуването, не може да е самотата, защото тя е темата, върху която се гради цялото представление. Следователно, ако си представим, че спектакълът е една пирамида, то основата й е самотата, върхът – изроденото общуване, а плътта й – страховете и бягствата на персонажите от самотата. Лутане в една и съща посока. Утре няма да репетираме, защото с Мария ще пишем. Или по-скоро тя ще пише, а аз ще мрънкам. Нищо. Тя ми е свикнала.
До петък.
P.S. Петък ще ви дам повече информация за всеки един от персонажите, за да мога да пиша по-конкретно. Но сега ще ви кажа имената и актьорите:
Звярът – Румен Гаваназов, Красавицата – Вяра Коларова, Малката – Мая Бежанска, Ленчето – Мила Коларова, Жената с остриганата коса – Мариета Петрова, Мъжът – DJ Paul.

вторник, 5 януари 2010 г.

59 дни до премиерата

Мина! Първата репетиция. Беше напрегнато и смешно. Текстът ще се променя. Дори изцяло според Мария Станкова. Но не се знае доколко пък си мисля аз. Със сигурност актьорите са точно тези. Със сигурност екипът е верен. Проблемът, който възникна днес е текстът. Ще се пише нов. Оказа се, че сме изпуснали животът на персонажите. А това е най-важното. Утре продължаваме с анализа на пиесата. Ще я разпертушиним и ще я създадем наново. Мария ми се обади току що и каза, че има ново решение за един от персонажите. На мен това ми харесва. Всеки ден отначало. Чудесно е.

понеделник, 4 януари 2010 г.

За проекта "твояЗАвинаги!"

Пиесата "твояЗАвинаги! се разработва в продължение на две години от драматурга Мария Станкова. Текстът преживя доста метаморфози, докато достигне до настоящия си завършен вариант, като един от етапите, през които премина е издаването му под формата на новела "Мрежата” в новата книга на Мария Станкова „Скука” (ИК "Жанет 45”, гр.София 2008г., стр.145).

Основният провокатор в тази пиеса е масовото отчуждаване на хората посредством интернет заместителите на комуникация като Skype, Icq, Facebook, всякакви форуми за запознанства и chatпространства. В драматургичния текст на проекта „твояЗАвинаги!” се изследват и разработват взаимоотношенията между хора, крайно отдадени на виртуалното пространство, които изцяло са загубили връзката си с „живия” свят. Бягството от реалността се осъществява чрез създаването на алтернативна виртуална реалност. В това измислено пространство всеки от персонажите изгражда анонимен образ, с който се представя пред другите, като трагедията не е в измислянето на ‘alter ego’, а в изместването на реалното лице от фантазното.

Ти си този, който искаш да бъдеш, или този, който не би могъл да бъдеш, или спомена за мама, или... Ролите във виртуалното пространство са безкрайно много, въображението бълва човешки характери, докато персонажите изцяло загубят собственото си Аз, миналото си, живота си:

„-Здр.(здравей) Аз съм Красавицата.

-Звяра.

-Малката. Имаш ли пик (снимка)?...

Мрежата пулсираше неравномерно и отчиташе броя на новонавлезлите. Дишаше тихо. Изпъната. Без гънки. Никога боса. С усмивка. Ето, още един...

Именно заради това изгубване измежду намислените профили персонажите нямат реални имена. Те са продукт на собственото си бягство. И ужким на игра, и само за малко, докато забравят собствените си лица, лицата на родители си, на децата си, на миналото си, на настоящето си... всичко е chat!

Сценичното решение за представяне на основната драматургична идея на проекта се състои в няколко „закотвени” в празното сценично пространство компютърни стола, в които живеят персонажите. Костюмите им са слепнали със столовете от дългото стоене в тях и създават илюзията за срастване на пластмасата на стола и човешката плът. Пред и зад персонажите, пространството е отделено от „водна мъгла”, върху която се прожектират сцени от илюзорния свят, който обитават - виртуалните им лица, виртуалните им мечти, виртуалните им желания. Целта на тази иновативна технология е да се създаде усещане за триизмерна визия, която ще помогне за максимално достоверно изграждане на виртуалната реалност. Единственото истинско, материално нещо на сцената е купчина обувки по пода, която символизира отказването от земния живот. Персонажите са кацнали в нищото, между земята и небето, и нито един от тях не иска да си спомни, че съществува там долу, в реалния свят.

За пиесата "твояЗАвинаги!"

„Всичко красиво се държи на много тънка нишка. Тънка като импулс... Ставаш сутрин, слагаш кафе и сядаш пред компютъра. Мониторът премигва със синьото си око, поглежда те и казва: Ти си невероятен! Ти си единствен и неповторим! Ти си върхът! Венецът на природата! Мониторът не забелязва изкривените от артрит пръсти. Не усеща болките в краката. Мониторът не отчита възрастта. Не го интересува, че не си се къпал. Той те обожава. Обожават те всички с монитори. Защото ти си героят! Животът ти е пълен с приключения. Не си самотен. Не си страхливец. Не си обикновено лайно. Най-сигурното убежище от страховете е „мястото пред монитора”. Там е животът, който искаш, но не си имал. Живей го! Нищо друго не ти остава! Тънката нишка постепенно се навива около теб, пристяга те и те превръща в какавида. Мониторът казва: Ти си какавида. Вечно мой! Завинаги мой! Единствено мой!

И когато ужасът те стисне за гърлото, вече е късно.”

Мария Станкова – автор на пиесата „твояЗАвинаги!”

За екипа на "твояЗАвинаги!"

Мария Станкова – автор.

Веселка Кунчева – режисьор.

Мариета Голомехова – сценограф и костюмограф.

Христо Намлиев – композитор.

Бистра Кунчева-Кечиджиева – хореограф, гримьор.

Роси Гоневска – театрален фотограф.

Кристиян Будев – видео монтажист.

Румен Гаванозов – актьор.

Мая Бежанска – актриса.

Вяра Коларова – актриса.

Мариета Петрова – актриса.

Мила Коларова – актриса.

DJ Paul - диджей и актьор.

Катя Тричкова - продуцент, координатор.

За блога "твояЗАвинаги!"

“твояЗАвинаги!” е името на нов театрален проект, чийто текст е създаден по новелата „Мрежата” от Мария Станкова. Проектът стартира на 05. 01. 2010г. Под „стартира” имам предвид, че започва репетиционен процес и следва премиера на 05. 03. 2010г. Целта на този блог е да „документирам” един цял репетиционен процес. Всеки ден в 23 часа ще описвам какво се е случило на репетициите, в какво сме успели, в какво сме сбъркали, накъде продължаваме, какво ще опитаме на следващата репетиция и така... до финала. Всеки „пост” ще наименувам с дните, които остават до премиерата и към него ще прикрепям снимки от състоялата се репетиция. Надявам се, че по този начин ще успея да създам пълна картина на „раждането” на един спектакъл и да му намеря дом - сцена, на която да проходи.