Когато съм в репетиционен процес и имам почивен ден се чувствам безполезна. Ненужна никому. Предполагам, че това се получава, защото цялото ми внимание е концентрирано в една цел – спектакъла. Започвам да се губя, да ровя из себе си, из миналото си, из плановете за бъдещето си. И всичко изглежда толкова безсмислено и глуповато, че се учудвам как е възможно да пропилея живота си без да се усетя. И защо? Заради нуждите на собствения ми егоизъм – да правя това, което ми доставя удоволствие – спектакъл – първи, втори, трети… И после какво? Следващият? И след него какво? Следващият? И ??? Накрая? Къде ще стигна? На прав път ли съм? Дали не е друг пътят? И защо? Защо? Защо?
Днес е почивен ден. Не трябваше да пиша. Но нали обещах на Мария… Щом стигнах до Мария, ще ви подаря парченце от текста, по който работим. От мен – лека нощ.
„Тихо, тихо, почти на пръсти годините се измъкват през вратата. Една от тях ще затвори. А преди това? Не помня. Думи не помня. Огорчения, обиди, доказвания… Сутрин доказване, по обед – доказване, филия с лютеница, доказване, увяхнали думи, вечеря, телевизия, неудобна възглавница, пот, студ…”
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Веси, тя моята камбанария не е много висока, ама - стъпила на нея - мога да ти кажа едно клиширано твърдение, което обаче намирам за вярно. Постигането на целта не ти дава познанието, което остава в теб, след като емоциите отминат. Пътят е важен - но вие това го знаете, иначе нямаше да се хванете с тоя блог (най-малкото).
ОтговорИзтриванеДа не се отплесвам в очевидности - без да искам да играя на тото, цитираният от теб текст ми звучи "в устата" на Жената с остриганата коса. Не го помня от книгата, но от биографията на героите, която очерта по-рано...
Едното беше очевидно, това пък няма значение (поне за момента. Изводът: време е да лягам). Действайте и да знаете, че ви чета.