35 дни до премиерата

Тия дни мисля за жестокостта на хората. За онази детинска жестокост, която се поражда у човек, когато види срещу себе си по-слаб, по-уязвим индивид. Дали това е някакъв животински инстинкт или е задоволяване на егото? Да демонстрираш сила чрез унижението на друг човек, да си докажеш, че все още можеш да мачкаш, да удряш, да плюеш… да си Звяр! Всичко това говори по-скоро за Его, отколкото за инстинкт за оцеляване. В тая страна на почит е негативизмът. Уважава се не това, което си успял да направиш, а това което си успял да разрушиш. А може би това се дължи на славянската ни натура . Нали Достоевски твърди, че славянската душа е такава, че колкото повече приближава бляна си, толкова повече в нея се заражда озлоблението и тъкмо човек да постигне мечтата си, душата му изведнъж, напук, я разрушава, от раз! Защо? Не знам. Та си мислех, ако открито сме толкова жестоки, трябва ли да дамгосаме Звяра, Красавицата, Малката? Трябва ли да ги намразим, заради слабостта им, заради безсилието им, заради невъзможността да се справят с реалния си живот? И ако ги намразим, какво ще спечелим? Убедена съм, във всеки от нас има по един скрит Звяр, една скрита Красавица, скрита от света Малката… И ако в пиесата авторът не им е дал шанс да се справят, нека ние да им помогнем да се смирят със себе си, да се приемат такива, каквито са… Това исках да ви кажа. Казах го.