Вярвам, че в една пиеса героите не са просто измислени образи. Те са заспали демони, които събуждаме, за да заживеят на сцената, хранейки се с нашите емоции, спомени, сънища, копнежи. Тези демони обсебват съзнанието ми и става все по-трудно да се предпазя от тях. Те беснеят, страдат, искат съчувствие, молят за помощ, тъгуват, изискват, желаят, а аз съм безсилна да им помогна. Като в стъклен буркан сме затворени заедно. Капакът затворих сама.
Вярвам и в друго, че когато започнеш да репетираш един спектакъл, събитията и емоциите в него те връхлитат в реалния живот. Сами го предизвикваме, подсъзнателно, явно, за да се потопим изцяло в света, който сътворяваме. И това е една от най-големите магии на правенето на театър. Този път спектакълът се занимава с толкова ужасяващо и пусто битие, с толкова отчаяни герои, че това преплитане на реалности започва да се превръща в кошмар. Героите атакуват съзнанието ми, сънищата ми, ума ми. Вече сме се слели. Ходя по улиците и срещам прототипите им, говоря с хора и ги виждам как надничат зад гърбовете им. Просто са навсякъде. Сигурна съм, че ще се отделят от мен в деня на първия спектакъл.
Днес изнудвах Мария да отстъпи сутрешното си ритуално какао на главната героиня. Отказа ми категорично. Никаква авторова фантазия.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар