Струва ми се, че тези леки скокове в спектакъла между измисления Аз и Аз категорично минават границата на нормалното. Това доста ме стресна. Ами ако бъркаме? Ами, ако това е неясно и прекалено сложно за възприемане? Ами ако не е вярно? Ако вместо да пресъздам атмосферата в романа превърна цялата тази история в неясно бълнуване? Толкова много страхове и въпроси се разбушуваха в мен, че веднага се обадих на Мария Станкова. Тя беше категорична, че това е решението, че по друг начин не можем да го направим. Хареса й. За нея това непрекъснато преминаване от представата за себе си в себе си не е объркващо, а напротив – изяснява проблемът на героите - да се загубиш в себе си. Защото интернет не е нищо повече от илюзорен свят, който сам си изграждаш. Съмненията ме подлудяват. Бях забравила колко много въпроси има без отговор. Изкореняваш въпроса и на негово място изникват двадесет. Като ламята, на която щом съсечеш едната глава на мига порастват две.
С Христо Намлиев днес работихме върху музиката. Основната мелодия в представлението той нарича „темата на трансформацията”. Тоест музикалната среда трябва да преминава от нормалният ритъм на живота в сладникаво сантиментална носталгична тъга. Като лепкаво блато, в което бавно потъваме. Все едно не говорим за хора, а за някакви насекоми.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар